Версия Пеликан

Гришам Джон

Тя изхъмка саркастично.

— И какъв ще е следващият ти материал?

— Вероятно ще е за Войлс и за записа му. Може да се очаква, че от Белия дом ще отрекат всякаква своя намеса и ако положението стане твърде напечено, на Войлс ще му падне пердето и хубаво ще ги подреди. Много ми се иска да имам тоя запис.

— А после?

— Зависи от много неизвестни. След шест сутринта конкуренцията става много по-жестока. Ще тръгнат милион слухове и хиляди истории и всеки вестник ще се бори да отмъкне по нещо.

— Но ти ще си звездата. —

Този път говореше с възхищение, не със сарказъм.

— Да, ще си получа моите петнайсет минутки на върха.

Вторият пилот почука на вратата, отвори я и въпросително погледна Дарби.

— За Атланта — каза тя и той затвори вратата.

— Защо пък Атланта? — Грей искрено се учуди.

— Сменял ли си някога самолети в Атланта?

— Естествено.

— Някога да си се губил, докато си търсел своя полет?

— Май че да.

— Тогава е излишно да обяснявам. Летището е огромно и вечно претъпкано.

Той допи тоника си и остави кутията на пода.

— И оттам накъде? — Знаеше, че не бива да пита, защото тя не беше предложила да му каже. Но трябваше да знае.

— Ще се кача на някой самолет за някъде. Ще си изиграя моя номер с четирите летища за една нощ. Може би е излишно, но така ще се чувствам по-сигурна. Накрая вероятно ще се озова на някой от Карибските острови.

Карибските острови ли? Е, да, те бяха поне хиляда. Защо говореше с недомлъвки? Не му ли вярваше? Държеше краката си на коленете му, оставяше го да ги гали, а не искаше да му каже къде отива.

— Какво да предам на Войлс? — попита сдържано Грей.

— Ще ти се обадя, като пристигна. Или пък може да ти драсна някой ред.

Страхотно, няма що! Щяха да си пишат! Той щеше да й праща материалите си, а тя — картички с изгледи от плажа.

— И от мен ли ще се скриеш? — впи поглед в очите й той.

— Не зная къде отивам, Грей. Няма да зная, докато не пристигна.

— Но ще ми се обадиш, нали?

— Когато всичко свърши, да. Обещавам.

До единайсет часа вечерта в сградата, където се помещаваше „Уайт и Блазевич“, бяха останали само петима адвокати и всичките се бяха събрали в кабинета на Марти Велмано на десетия етаж. Велмано, Симс Уейкфилд, Джарелд Швабе, Натаниел (Айнщайн) Джоунс и един съдружник в пенсия на име Франк Корц. На бюрото имаше две бутилки шотландско уиски, едната празна, другата преполовена. Айнщайн седеше сам в единия ъгъл и нещо си мърмореше. Буйната къдрава посивяла коса и острият нос му придаваха нещо зловещо. Всъщност изглеждаше направо луд. Особено сега. Симс Уейкфилд и Джарелд Швабе седяха пред бюрото с навити ръкави и свалени вратовръзки.

Корц затвори телефона — бе говорил с един от помощниците на Матис — и го подаде на Велмано, който го остави на бюрото.

— Беше Страйдър — докладва Корц. — Сега са в Кайро, в апартамента на последния етаж на някакъв хотел. Матис не искал да говори с нас. Страйдър казва, че май е превъртял. Държал се много

странно. Затворил се е в стаята и, както се разбира, няма намерение да прекосява океана. Страйдър казва, че е наредил на момчетата с пищовите да напуснат незабавно града. Преследването приключва.

— И какво трябва да правим ние? — запита нетърпеливо Уейкфилд.

— Да се оправяме както можем — заяви Корц. — Матис си измива ръцете и контрата остава в нас.

Всички говореха тихо и премерено. Крясъците бяха преди няколко часа. Уейкфилд обвини Велмано за бележката. Велмано пък обвини Корц, че е довел такъв мръсник като Матис за клиент, откъдето започнало всичко.

— Това беше преди дванайсет години — кресна му Корц — и оттогава си прибираме с най-голямо удоволствие хонорарите, нали?

Швабе обвини Велмано и Уейкфилд, че са проявили такава небрежност. Отново изровиха Морган от гроба му. Сигурно беше той. Нямаше кой друг да е. Айнщайн седеше в ъгъла и ги гледаше. Но всичко това беше преди няколко часа.

— Грантам споменава само мен и Симс — заяви Велмано. — Останалите можете да бъдете спокойни.

— Защо вие двамата със Симс не вземете да заминете някъде? — подметна Швабе.

— В шест сутринта ще бъда в Ню Йорк — успокои го Велмано. — Оттам заминавам за Европа и цял месец ще пътувам с разни влакове.

— Не мога да бягам — почти изплака Уейкфилд. — Имам жена и деца.

Пет часа вече слушаха хленченето му. За жената и шестте деца. Сякаш те нямаха семейства. Велмано беше разведен, а двете му деца бяха големи. Можеха да се оправят и сами. И той можеше да се оправи сам. И без туй му беше време да се пенсионира. Имаше много заделени пари и обичаше Европа, особено Испания, така че той си вдигаше чуковете. Твърдо. Като че ли донякъде съжаляваше Уейкфилд, който беше само на четирийсет и две години и нямаше много пари. Печелеше добре, но жена му харчеше много и раждаше непрекъснато. В момента Уейкфилд беше наистина разстроен.

— Не зная какво ще правя — повтори той за трийсети път. — Просто не зная.

Швабе се опита да помогне поне мъничко.

— Струва ми се, че трябва да се прибереш вкъщи и да кажеш на съпругата си. Аз не съм женен, но ако бях, щях да се помъча да я подготвя.

— Не мога да го направя — простена жално Уейкфилд.

— Разбира се, че можеш. Избирай дали да й кажеш сега, или да изчакаш шест часа, за да види сама снимката ти на първа страница. Трябва да се прибереш и да й кажеш, Симс.

— Не смея. — Отново беше готов да се разплаче.

Швабе погледна Велмано и Корц.

— Какво ще стане с децата ми? Най-големият ми син е на тринайсет години. — Той избърса очите си с ръка.

— Хайде, Симс, стегни се! — каза Корц, готов да избухне.

Айнщайн се надигна и се отправи към вратата.

— Ще бъда в къщата си във Флорида. Не се обаждайте, освен ако не е наистина спешно. — Той затръшна вратата след себе си.

Уейкфилд се изправи, олюлявайки се, и тръгна да излиза.