Владетелката на замъка

Холт Виктория

Аз отидох в стаята си, свалих костюма на Алис и облякох сивата си рокля.

Бях права, че по този начин ще успея да възвърна равновесието си. Докато закопчавах корсажа, се мъчех да си спомня какво точно бях казала на Конън Тремелин в гнева си.

От огледалото ме гледаше съсипано от мъка и тревога лице, с гневно искрящи очи и треперещи от страх устни.

Разпоредих се да ми донесат топла вода. Дейзи имаше желание да си поговорим, но като видя колко съм разстроена, бързо напусна стаята.

Измих

лицето си и слязох отново в салона за пунш да чакам заедно с Конън и Селестин завръщането на д-р Пенджъли.

Минутите се точеха бавно и тягостно. Г-жа Полгри ни сервира силен чай, седяхме и мълчаливо чакахме. Тогава това не ми направи впечатление, но по-късно осъзнах, че случилото се сякаш ги бе накарало да забравят, че съм гувернантка. А може би само Конън бе забравил, защото Селестин никога не се бе отнасяла снизходително към мен.

Конън явно не бе засегнат от гневния ми изблик и разговаряше с мен мило и любезно. Вероятно се досещаше защо се нахвърлих върху него така злостно и му се искаше да разсее чувството ми за вина.

— Алвиън ще преодолее шока — рече той — и ще язди отново. Бях малко по-голям от нея, когато паднах от коня и си счупих ключицата. Дълго време не можех да яздя, а горях от нетърпение пак да се метна на коня.

Селестин потръпна.

— Видя ли я да язди, винаги ще си спомням този кошмар.

— О, скъпа Селест, не можеш да я затвориш в клетка! Помисли си само какво би могло да й се случи — ще излезе някой път навън и ще умре от студ! Децата не трябва да се глезят — те трябва да бъдат подготвени за трудностите на живота. Какво е вашето мнение, г-це Лий?

Конън ме гледаше загрижено. Усещах, че се опитва да ни успокои и ободри. Виждаше колко сме разтревожени и се мъчеше да бъде мил с нас.

— Децата наистина не трябва да се разглезват, ала ако не искат да правят нещо, не бива да бъдат насилвани.

— Никой не е принуждавал Алвиън да язди.

— Да, тя очакваше с нетърпение уроците ни — отвърнах аз, — но не знам дали от любов към ездата или от желание да ви се хареса.

— Мисля, че е много похвално за едно дете да се стреми към одобрението на родителите си.

— Но не мисля, че е необходимо да рискуваш живота си, за да получиш една усмивка.

Гневът ми избухна отново и пръстите ми се вкопчиха в памучния плат на роклята, която ми напомни, че съм най-обикновена гувернантка и нямам право да натрапвам мнението си на моя господар.

Забелязах, че Селестин и Конън са твърде изненадани от забележката ми, и бързо продължих:

— Мисля, че интересите на Алтън са насочени към друга област. Тя рисува прекрасно. Отдавна искам да разговарям с вас по този въпрос, г-н Тремелин, защото считам, че тя трябва да взема уроци по рисуване.

В салона се възцари мъртва тишина

и аз искрено се учудих защо двамата изглеждат неприятно изненадани.

— Алвиън притежава голям талант и е непростимо той да остане пренебрегнат.

— Г-це Лий — бавно изрече Конън, — нали вие сте тук, за да обучавате дъщеря ми? Защо трябва да наемаме други учители?

— Защото тя е много надарена — искрено му отвърнах аз. — Мисля, че животът й ще стане по-богат и осмислен, ако взема уроци по рисуване. Тя го заслужава. А аз, г-н Тремелин, не съм художничка, а обикновена гувернантка.

— Ще разговаряме друг път по този въпрос — грубо отсече той.

Сменихме темата и не след дълго пристигна лекарят.

Останах в коридора, а Селестин и Конън влязоха в стаята на Алвиън заедно с д-р Пенджъли.

Въображението ми рисуваше кошмарни картини. Представях си как Алвиън умира от раните, а аз напускам завинаги Маунт Мелин. Животът ми щеше да опустее. В този момент разбрах, че ще бъда много нещастна, ако се наложи да си отида. Отново си представих Алвиън, осакатена завинаги, нещастна и обречена на самота. Бях готова да й служа цял живот — това би ми доставило удоволствие.

Селестин излезе от стаята.

— Ох, толкова съм притеснена — прошепна ми тя. — Дали да не извикаме друг лекар. Д-р Пенджъли е на шейсет години. Боя се…

— Вижда ми се способен.

— Искам най-доброто за Алвиън. Ако й се случи нещо…

— Тя трескаво хапеше устните си. Стори ми се странно, че тази жена, която обикновено изглеждаше толкова спокойна, преживяваше толкова навътре всичко, свързано с Алис и дъщеря й.

Исках да я прегърна и да я утеша, но положението ми не позволяваше подобна волност.

Докторът и Конън излязоха от стаята. Д-р Пенджъли се усмихваше.

— Леки охлузвания и счупен глезен. Нищо сериозно.

— Да благодарим на Бога! — възкликна Селестин и аз повторих думите й.

— След ден-два Алвиън ще се почувства много по-добре. Счупването си е счупване, но детските кости заздравяват бързо. Дамите няма защо да се безпокоят.

— Можем ли да я видим? — нетърпеливо попита Селестин.

— Разбира се. Тя е будна и попита за г-ца Лий. След половин час ще й дам нова доза успокоително, която ще й осигури здрав сън през нощта, а на сутринта ще забележите подобрение.

Влязохме в стаята. Алвиън лежеше по гръб и изглеждаше много зле, но щом ни забеляза, се усмихна леко.

— Здравейте, г-це. Здравей, лельо Селестин.

Селестин коленичи до леглото, взе ръката на момичето и я обсипа с целувки. Стоях от другата страна, а очите на Алвиън не слизаха от лицето ми.

— Провалих се.

— Важно е, че се опита.

Конън стоеше зад мен.

— Баща ти се гордее с теб — продължих аз.

— Сигурно си мисли, че съм глупачка.