Затворник по рождение
Шрифт:
— И така, с какво да помогна?
— Искам да инвестирам голяма сума в една сделка. За доста кратко, разбирате ли? Ще върна парите най-много след няколко седмици. — Погледът му попадна на творба на Мактагарт над камината. — Възнамерявам да си прибера и картините.
На Дани не му се щеше да се разделя с новите си придобивки, за негова изненада вече беше свикнал с тях.
— Доста нетактично от моя страна — извини се той, давайки си сметка, че цялата стая е пълна с картините на Девънпорт. — Уверявам ви, че ще ви бъдат върнати веднага щом получа сумата.
— Може да се окаже по-скоро, отколкото предполагах —
— Каква сума имате предвид?
— Един милион — настоятелно изрече Девънпорт. — Проблемът е, че имам срок от една седмица, в която трябва да ги внеса.
— Каква гаранция предлагате този път?
— Домът ми на Редклиф Скуеър.
Дани добре помнеше думите му при последната им среща: „Домът ми ли? Никога. И дума да не става, не си го помисляйте дори“.
— Твърдите, че ще върнете сумата до месец, и като гаранция предлагате жилището си?
— Да, само за месец.
— А ако не успеете да изплатите този милион в определения срок?
— И жилището ми, и картините остават ваши.
— Прието — рече Дани. — И тъй като имате само няколко дни, най-добре веднага да се обадя на адвокатите си, за да изготвят договора.
Напуснаха дневната и се насочиха към преддверието, където Моли вече чакаше с връхната дреха на госта.
— Благодаря ви — усмихна се Девънпорт и отвори вратата.
— Ще поддържаме връзка — обеща Дани, без да подава ръка, но пък Моли направи почти реверанс. Той тръгна към кабинета си и подхвърли през рамо на своята икономка: — Трябва да проведа няколко телефонни разговора, затова ще закъснея малко за обяд. — Не получи отговор и се обърна да види какво става. Тя стоеше на прага и разговаряше с някаква жена.
— Той очаква ли ви?
— Не — отвърна госпожица Бенет. — Случайно минавам оттук.
63.
Будилникът иззвъня в два след полунощ, но Дани не спеше. Скочи от леглото и бързо нахлузи панталоните, фланелката, чорапите и маратонките, които бе приготвил на стола до прозореца. Не запали осветлението.
Погледна часовника — два и шест минути. Затвори вратата на спалнята си и слезе предпазливо по стълбите. Отвори входната врата и видя, че колата чака отпред. От мястото си не виждаше, но бе сигурен, че Големия Ал е зад волана. Огледа се. Уличните лампи светеха, но нямаше жива душа. Отвори задната врата на колата и безмълвно се настани вътре. Без да пророни и дума, Големия Ал запали и потегли. Включи светлините едва след стотина метра.
Без да чака указания, Ал зави надясно и се насочи към „Ембанкмент“. Предната седмица няколко пъти бе изминал разстоянието: два пъти през деня и три пъти — нощем. Бяха приключили със сухите тренировки и тази вечер щяха да пристъпят към действие. За него задачата бе нещо като военно учение и деветте години в армията се оказаха много полезни. През деня пътуването отнемаше около четирийсет и три минути, но през нощта той взимаше същото разстояние за двайсет и три минути, като нито за миг не превишаваше разрешената скорост.
Отминаха сградата на Камарата на общините и поеха по северния бряг на Темза. Прекосиха Сити и навлязоха в Ийст Енд. Дани отклони вниманието си от предстоящата задача само за миг — докато минаваха покрай голяма строителна площадка с табела, на която бе показано какво ще представлява „Уилсън Хаус“:
Големия Ал продължи по Майл Енд Роуд, преди да завие наляво след указателната табела „Дом на Олимпийските игри 2012“. След единайсет минути зави на загасени светлини по настлана с чакъл пътека. Познаваше всяка издатина и по-голям камък по нея.
В дъното на неравния терен се виждаше табела: „Частна собственост, влизането забранено“. Продължи напред, теренът беше собственост на Дани и щеше да остане негов поне още осем дни. Въпреки това Ал спря зад леко възвишение, изключи мотора и натисна бутона, за да спусне прозореца. При едно от следобедните си посещения бяха забелязали човек, който разхождаше кучето си, и деца, които ритаха топка, но сега не виждаше никой. Не се обаждаше дори нощна птица.
След няколко минути Дани докосна лакътя на Големия Ал и двамата излязоха навън и застанаха до багажника. Докато Дани събуваше маратонките си, Големия Ал извади кашона и го пусна на земята точно както бяха направили предишната нощ, когато Дани бе обиколил, за да се увери, че ще може да открие седемдесет и двете бели камъчета, които бе поставил в дупки и пукнатини през деня. Бе успял да открие петдесет и три. Тази вечер разчиташе резултатът да е по-добър. Следобеда на същия ден бе успял да открие пропуснатите.
На дневна светлина можеше да обиколи трите акра за около два часа. През нощта това му бе отнело три часа и седемнайсет минути. Но тази вечер щеше да се наложи да коленичи, което значеше, че ще се забави повече.
Нощта бе ясна и спокойна точно както бяха обещали синоптиците, с леки превалявания в ранните часове. Като всеки добър стопанин, Дани бе избрал деня, дори часа, с огромно внимание и грижа. Големия Ал извади черния костюм и го подаде на Дани, който свали ципа отпред и бързо го нахлузи. Дори това просто движение бе упражнено няколко пъти на тъмно. Пое гумените ботуши от Ал, ръкавиците и маската, както и фенера и малката кутия с надпис „Опасно“.
Шефът тръгна към терена, а Големия Ал остана до багажника. Щом стигна до набелязания ъгъл, Дани направи седем крачки и спря пред първото бяло камъче. Вдигна го и го пусна в специално приготвения дълбок джоб. Коленичи, запали фенера и постави малък стрък от кутийката в пукнатина в пръстта. Загаси светлината и се изправи. Предишния ден бе упражнил действието, но без коренчетата. Нови девет крачки и видя второто камъче. Всичко се повтори. Следващата стъпка бе само една и дълбока пукнатина пое третия корен. Нови пет стъпки.
На Големия Ал отчаяно му се пушеше, но не посмя да запали. Преди години в Босна това бе коствало живота на едно от момчетата. Даваше си сметка, че шефът ще бъде зает поне три часа, през които той не биваше да се разсейва нито за миг.
Камъче двайсет и три бе в отсрещния край на терена. Лъчът на фенера освети голяма цепнатина, в която Дани пусна малко повече корени. Още едно кръгло камъче тупна в джоба му.
Големия Ал се протегна и закрачи около колата. Знаеше, че трябва да си тръгнат много преди изгрева в 6:48. Погледна си часовника — 4:17. И двамата вдигнаха глави при шума на захождащ за кацане самолет. Първият, който щеше да се приземи на „Хийтроу“ тази сутрин.