Затворник по рождение
Шрифт:
— Така ли? Много съжалявам.
— Получи инфаркт на игрището за голф. Отборът не беше същият, откакто той се пенсионира.
— Горкият стар Скуифи, голям треньор беше — въздъхна Дани.
— Оставям ви вече — рече Доусън. — Просто мислех, че ще искаш да знаеш. Целият Мъселбърг отиде да го изпрати.
— Той го заслужаваше.
Доусън кимна и най-сетне си тръгна.
Този път Дани не откъсна очи от него, докато не го видя да напуска помещението.
— Извинявай! — обърна се към Гари.
— Винаги е притеснително да срещнеш
— Така е — съгласи се Дани и побърза да се върне на въпроса за Редклиф Скуеър.
Хол разглежда документите известно време, преди да попита:
— Каква цена очаквате за този имот?
— Около три милиона. Ипотекиран е за един, аз също вложих един, така че всичко над два и двеста хиляди или два и триста хиляди, ще е добре.
— Преди това ще трябва да организирам оглед.
— Жалко, че Пейн не проведе оглед на терена в Стратфорд.
— Твърди, че го е направил — отговори Хол. — Аз обаче мисля, че човекът, когото е изпратил, не е чувал за японския бръшлян.
— И аз не бях чувал — отбеляза Дани. — Доскоро.
— Някакви проблеми със сегашния собственик? — попита Хол, докато разлистваше последните страници от купчината пред него. — Този ли е, за когото си мисля?
— Да, Лорънс Девънпорт, актьорът.
— Знаехте ли, че е приятел на Джералд?
— На първа страница на „Ивнинг Стандарт“ си, шефе — рече Големия Ал. Колата бавно се отлепи от тротоара пред „Дорчестър“, за да се включи в движението.
— Какво имаш предвид?
Големия Ал подаде вестника през рамо.
„Кралска амнистия за Картрайт?“ прочете Дани заглавието, изписано с едър шрифт. Погледът му пробяга първо по текста, след което изчете материала подробно.
— Не знам какво ще правиш, шефе, ако поискат сър Никълъс Монкрийф да се яви пред съдията и да даде показания в защита на Дани Картрайт.
— Всичко върви по план — увери го Дани. Беше се загледал в снимката на Бет. На нея тя беше заобиколена от стотици негови поддръжници от Боу. — Няма аз да съм на подсъдимата скамейка.
67.
Крейг бе поръчал четири пици. Тази вечер нямаше да има келнерки, които да сервират изстудено вино на Мускетарите.
Откакто напусна кабинета на лорд канцлера, посвещаваше всяка свободна минута на издирване и на най-незначителните факти, свързани със сър Никълъс Монкрийф. Получи потвърждение, че лежал в една килия с Дани Картрайт и Албърт Кран в „Белмарш“. Научи също така, че е пуснат условно шест седмици след смъртта на Картрайт.
Това, което не можеше още да проумее, бе, защо един човек ще посвети цялото си време на това да следи и да се опитва да съсипе трима мъже, които никога не е срещал. Освен ако… Едва когато се сети да сложи една до друга снимките на Монкрийф и Картрайт, му хрумна нещо почти невероятно.
Някой почука плахо на външната врата. Крейг отвори и пусна вътре съкрушения Пейн. Той стискаше в ръка бутилка евтино вино. Нямаше и следа от самодоволното им поведение от предишната среща.
— Лари ще дойде ли? — попита Пейн, без дори да си направи труда да подаде ръка.
— Всеки момент — отвърна Крейг и поведе приятеля си към дневната. — Къде се беше скрил без всичкото това време?
— В Съсекс при майка ми съм, докато отмине бурята — рече Пейн и се тръшна в удобното кресло.
— Имаш ли неприятности с избирателите? — попита Крейг и му наля чаша вино.
— Можеше да е и по-зле. Либералите пускат всякакви слухове, но за щастие те го правят толкова често, че вече никой не им обръща внимание. В местния вестник се опитаха да направят коментари на случилото се, но обясних на издателя, че съм се оттеглил от съдружието във фирмата, за да имам повече време за подготовка преди изборите. На следващия ден дори излезе уводна статия в моя подкрепа.
— Убеден съм, че ще оцелееш — отбеляза Крейг. — Повече се тревожа за Лари. Не само се провали на пробните снимки за „Холби Сити“, но и няма човек на когото да не е разказал за съобщението, което си му пуснал след изявлението на министърката. Минути преди да застане пред камерата.
— Няма такова нещо — възрази Пейн. — Бях в такова състояние, че не ми беше до никакви съобщения.
— Някой обаче го е направил. Щом не си бил ти, значи е бил някой, който е знаел за пробните снимки на Лари, както и за моята среща с лорд канцлера.
— И който е можел да се добере до телефона ми в този момент.
— Вездесъщият сър Никълъс Монкрийф.
— Копеле. Ще го пречукам — избухна Пейн.
— Трябваше да го направим, когато все още имахме възможност.
— Какво искаш да кажеш?
— Много скоро ще разбереш — отговори Крейг. В този момент някой натисна звънеца на входната врата. — Сигурно е Лари.
Крейг отиде да отвори, а Пейн се замисли за съобщенията, които Монкрийф бе изпратил на Лари и Спенсър, докато самият той бе в напълно безпомощно състояние. След малко приятелите му влязоха в стаята. Лари бе неузнаваем — с овехтели джинси и смачкана риза. Очевидно не се беше бръснал от момента, в който бе научил за решението на министърката. Направо се свлече на най-близкия стол.
— Защо? Обяснете ми защо? — изпъшка той.
— Много скоро ще разбереш — рече Крейг и му подаде чаша вино.
— По всичко личи, че става дума за добре организиран капан — отбеляза Пейн, докато Крейг доливаше чашата му.
— При това нямаме основания да смятаме, че Монкрийф е приключил с това — допълни Крейг.
— Но защо? — повтори Девънпорт. — Защо ще ми дава един милион от собствените си пари, ако е знаел, че ще го загуби?
— Защото държи дома ти като гаранция — обясни Пейн. — Нищо не губи.