Затворник по рождение
Шрифт:
— А ти къде работиш? — попита го Дани.
— Задаваш твърде много въпроси — отвърна Ал и издиша, като изпълни килията с цигарен дим.
— Големия Ал е санитар в болницата — обясни Ник.
— Това звучи като добра работа — каза Дани.
— Чистя пода, изхвърлям боклука, подготвям сутрешната смяна и правя чая — обясни Големия Ал. — Като през цялото време се движа. Значи съм повишен, нали така?
— Работата му е много отговорна — с усмивка добави Ник. — Трябва да си с безупречно досие, що се отнася до наркотици, а Големия Ал не
— Дяволски си прав. Ще пречукам всеки, който се опита да отмъкне лекарство от болницата.
— А има ли друга работа, която да си струва? — отчаяно попита Дани.
— Образование — отговори Ник. — Можеш да се присъединиш към класа ми и така ще подобриш писането и четенето си, а пък ти и плащат за това.
— Така е, ама само осем кинта на седмица — подигравателно се обади Големия Ал. — За всяка друга работа взимаш по дванайсет.
Дани отпусна глава на твърдата като камък възглавница и се загледа през малкия прозорец без завеси. От съседната килия гърмеше рап музика и той се почуди дали изобщо ще успее да заспи през първата нощ на двайсет и две годишната си присъда.
19.
В бравата прещрака ключ и тежката метална врата се отвори.
— Картрайт, отивай на конвейера. Веднага се яви при дежурния.
— Но… — започна Дани.
— Няма смисъл да спориш — спря го Ник, а надзирателят вече си бе тръгнал. — Следвай ме, ще ти покаже за къде си.
Двамата с Ник се сляха с тълпата затворници.
Всички вървяха в една и съща посока. Когато стигнаха края на коридора, Ник му обясни:
— Тук се разписваш в осем всяка сутрин и отиваш на работа.
— Какво, по дяволите, е това? — изруга Дани, докато разглеждаше шестоъгълната кабина в средата на помещението.
— Това е балонът — обясни Ник. — Надзирателите ни наблюдават отвътре, но ние не можем да ги видим.
— Вътре има надзиратели? — учуди се Дани.
— Със сигурност. Чувал съм, че са около четирийсет. Наблюдават постоянно и четирите блока, така че, ако започне бунт или някакви размирици, могат да реагират за минути.
— Участвал ли си някога в бунт? — попита Дани.
— Само веднъж — отговори Ник. — Не беше приятна гледка. Тук трябва да се разделим. Конвейерът е в обратната посока — тръгваш по зеления коридор и като стигнеш до края, значи си на правилното място.
Дани кимна и се присъедини към група затворници, които явно знаеха накъде отиват, но намръщените им лица и бавната походка издаваха, че могат да измислят и по-приятен начин да прекарат съботната сутрин.
Когато стигна до края на коридора, един надзирател с неизменната папка в ръце подканяше затворниците да влязат в голяма правоъгълна зала с размерите на баскетболно игрище. Вътре имаше шест дълги пластмасови маси с около двайсет стола, наредени от двете страни. Затворниците се настаниха по местата си.
— Аз къде да седна? — попита Дани.
— Където искаш. Няма никакво значение — отвърна надзирателят.
Дани намери
— Трябва да си нов — обади се мъжът отляво.
— Как разбра?
— От осем години съм на конвейера.
Дани се вгледа в ниския набит мъж, с кожа, бяла като платно. Имаше воднисти сини очи и гъста светла коса.
— Аз съм Лиъм — представи се той.
— Дани.
— Ирландец ли си?
— Не, кокни. Роден съм само на няколко километра оттук, но дядо ми е ирландец.
— Това ми е достатъчно — усмихна се Лиъм.
— И какво сега? — попита Дани.
— Виждаш ли ония в края на масата? Те са доставчиците и ще донесат по една кофа за всеки от нас. А виждаш ли камарата найлонови пликове в другия край на масата? Ще ги сложат по средата. Взимаш плик и пъхаш вътре от това, което намериш в кофата.
Докато Лиъм обясняваше, прозвуча клаксон. Затворници с жълти ленти на ръцете внесоха кофите и поставиха по една пред всеки на масата. Кофата на Дани беше пълна с пакетчета чай. Погледна към тази на Лиъм, която пък съдържаше малки разфасовки масло. Найлоновите пликове се предаваха от ръка на ръка, докато се напълнеха с оризов чипс, масло, чай и малки кутийки със сол, черен пипер и мармалад. Щом стигнеха до края на масата, един от затворниците ги редеше върху табли и ги носеше в съседната стая.
— Оттук ги изпращат в друг затвор — обясни Лиъм, — където ги сервират за закуска горе-долу по същото време след около седмица.
Дани се отегчи само след минути и едва ли би издържал цялата сутрин, ако не беше Лиъм, който коментираше безспирно всяко нещо — от това как да получиш повишение до това как да завършиш в карцера. Всички около него се заливаха от смях.
— Разправял ли съм ти за случая, когато един надзирател намери празна бутилка „Гинес“ в килията ми?
— Не — послушно отговори Дани.
— Естествено веднага ме докладва, но не успяха да докажат обвиненията.
— Как така? — учуди се Дани. Макар да бяха чували историята десетки пъти, всички го слушаха с интерес.
— Казах на началника, че надзирателят е подхвърлил бутилката в килията ми, за да ми направи мръсно.
— Защото си ирландец? — предположи Дани.
— Не, това вече го бях използвал, затова се наложи да измисля нещо по-оригинално.
— И какво ти хрумна?
— Казах им, че онзи е гей и ме сваля, а аз все му отказвам.
— А той наистина ли беше педал?
— Не, разбира се. Но последното, което му трябва на шефа, е пълно разследване за сексуалната ориентация на някой от надзирателите. Това означава камари доклади, а надзирателят излиза в платен отпуск, докато трае разследването. Пише го в правилника на затвора.
— И какво стана? — попита Дани, като пусна поредното пакетче чай в поредния найлонов плик.
— Свалиха обвиненията, а оттогава не съм виждал онзи надзирател в нашия блок.
Дани се засмя за първи път, откакто бе в затвора.