Затворник по рождение
Шрифт:
— Ами сестра му?
— Сара ли? — учуди се Крейг. — Какво за нея?
— Нищо конкретно, само си мислех, че ако тя разбере какво точно се случи онази нощ, може би ще се опита да го убеди, че е негов дълг да каже истината в съда. Все пак тя също е адвокат. — Пейн отпи от виното си. — Ти нямаше ли връзка с нея в Кеймбридж?
— Не бих го нарекъл връзка — отговори Крейг. — Тя не е мой тип, прекалено превзета е.
— Аз пък чух друга версия — продължи Пейн, като се постара думите му да прозвучат лековато.
— Какво
— Че тя те е разкарала, понеже си имал доста странни навици в леглото.
Крейг не направи никакъв коментар, само изпразни и втората бутилка.
— Барман, още една — поръча той.
— Деветдесет и пета година ли, господин Крейг?
— Разбира се. Само най-доброто за моя приятел.
— Няма нужда да си харчиш парите за мен — каза Пейн.
Крейг не си направи труда да му обясни, че няма никакво значение какъв е етикетът на бутилката, защото барманът вече беше решил колко пари да им поиска, „за да си държи езика зад зъбите“, както сам се беше изразил.
Големия Ал хъркаше. Ник бе описал звука в дневника си като кръстоска между гъргоренето на слон, пиещ вода, и корабна сирена. Ник някак успяваше да заспи под грохота на рап музиката от съседната килия, но така и не можа да свикне с хъркането на Ал.
Лежеше буден и мислеше за решението на Дани да се махне от конвейера, за да стане негов ученик. Не му бе трудно да забележи, че макар и да нямаше никакво образование, Дани е далеч по-умен от всички, на които бе преподавал през последните две години.
Дани беше ненаситен за знания. Не губеше и минута — постоянно задаваше въпроси и рядко се задоволяваше с първия отговор. Ник беше чел за учители, чиито ученици се оказват по-умни от самите тях, но не бе очаквал, че ще попадне на такъв точно в затвора. А Дани не го оставяше на мира дори и вечерно време — щом вратата на килията се затвореше за нощта, той се настаняваше удобно на леглото на Ник и започваше с въпросите. В две области, математика и спорт, Дани знаеше много повече от него. Освен това притежаваше фотографска памет, така че на Ник не му се налагаше да проверява в учебниците. А що се отнася до „Уест Хам“ или „Есекс“, Дани беше учебникът. Макар да не можеше да пише и чете, Дани притежаваше вродена дарба да борави с числа.
— Буден ли си? — прекъсна мислите му Дани.
— Мисля, че в съседните три килии никой не спи от хъркането на Големия Ал.
— Аз пък си мислех, че откакто се записах за твой ученик, съм ти споделил много неща за себе си, а все още не знам нищо за теб.
— Какво искаш да знаеш? — попита Ник.
— За начало, как някой като теб се е оказал в затвора? — Ник не отговори веднага. — Ако не искаш, не ми казвай — добави Дани.
— Осъден съм от военен съд, докато полкът ми служеше с войските на НАТО в Косово.
— Убил
— Не, но един албанец загина, а друг беше ранен заради моя грешка. — Сега беше ред на Дани да замълчи. — Моят взвод трябваше да охранява група сърби, обвинени в етническа чистка. По време на дежурството ми се появи група албански партизани — обикаляха с кола около лагера ни и стреляха във въздуха с калашниците си, за да отпразнуват залавянето на сърбите. Когато колата се приближи опасно близо, предупредих водача им, че трябва да се оттеглят. Той не ми обърна никакво внимание и аз наредих на сержанта да изстреля няколко предупредителни изстрела. Резултатът беше, че двама от тях бяха тежко ранени, а единият почина по-късно в болницата.
— Значи ти самият не си убил никой?
— Никого. Казва се никого.
— Никого — повтори Дани.
— Не, не съм, но аз бях дежурен.
— И за това са ти дали осем години?
Ник не отговори.
— И аз по едно време си мислех да отида в армията.
— От теб щеше да стане дяволски добър войник.
— Само че Бет беше против.
Ник се усмихна.
— Каза, че не искала да ме няма с месеци, а и щяла да умре от притеснение. Каква ирония!
— Много уместна употреба на думата „ирония“.
— А как така не получаваш ник’ви писма?
— Никакви.
— Как така не получаваш никакви писма? — повтори въпроса си Дани. — Как се пише „получавам“? П-о-л-о-ч-а-в-а-м.
— Не, п-о-л-у-ч-а-в-а-м. Опитай се да го запомниш. — Последва дълга пауза, преди Ник да отговори на въпроса на Дани. — След делото не съм правил никакви опити да поддържам връзка със семейството си, нито пък те са правили.
— Дори майка ти и баща ти? — учуди се Дани.
— Майка ми е починала при раждането ми.
— Съжалявам. А баща ти жив ли е?
— Доколкото знам — да, но той беше полковник в същия взвод, в който служех и аз. Не ми е проговорил, откакто започна процесът срещу мен.
— Това е малко прекалено.
— Армията е смисълът на целия му живот. Аз трябваше да следвам неговите стъпки и да стана командир, а не да бъда осъден от военния съд.
— Имаш ли братя или сестри?
— Не.
— Лели и чичовци?
— Един чичо и две лели. По-малкият брат на баща ми и жена му живеят в Шотландия. Имам и леля в Канада, но никога не съм я виждал.
— Никакви други роднинства?
— Казва се роднини — поправи го Ник. — Не, няма други. Единственият, когото обичах, беше дядо ми, но той почина преди няколко години.
— И той ли беше военен? — попита Дани.
— Не, беше пират — през смях отговори Ник.
Дани не се засмя.
— Какъв пират?
— Продавал оръжие на американците през Втората световна война; направил състояние — достатъчно, за да не работи повече, — оттеглил се в Шотландия, купил си имот и станал земевладелец.