Затворник по рождение
Шрифт:
— Така ли, а защо никога не взе интервю от мен? — попита Спенсър.
— Не работя в криминалния отдел.
— Надявам се това да не ти попречи да вечеряш някоя вечер с мен, защото ми се иска…
— Първото издание на вестника пристигна — прекъсна ги Гибсън. — Извинете ме, но искам да видя дали можем да се похвалим с хит, или ще имаме само победител.
Гибсън Греъм си запробива път към изхода, смъмряйки всеки, който бе достатъчно неразумен да застане на пътя му. Грабна един брой на „Дейли Телеграф“ и бързо намери раздела с отзиви. „Оскар Уайлд е още у дома си в Уест Енд“. Ала усмивката му бързо угасна, когато
Лорънс Девънпорт представи обичайния си арсенал, този път в ролята на Джак. Публиката го аплодира, но нека не забравяме, че тя се състоеше предимно от почитатели на доктор Бересфорд. За разлика от него, Ив Бест, в ролята на Гуендолин Феърфакс, заблестя от първия миг, в който се появи на сцената…
Гибсън потърси с поглед Девънпорт и с облекчение установи, че е потънал в разговор с някакъв млад актьор.
31.
Докато стигнат до килията му, той вече бе съсипал каквото можеше. Масата бе разбита на парчета, дюшекът бе разкъсан, чаршафите — надрани, а малкото стоманено огледало бе изтръгнато от стената. Когато господин Хаген отвори вратата, завари Дани да се опитва да измъкне умивалника от болтовете. Трима надзиратели се спуснаха върху него, но той се насочи единствено към Хаген. Ударът му можеше да повали шампион по бокс средна категория, но Хаген се изви навреме и избегна юмрука му. Един от надзирателите успя да стисне ръката на Дани, а другият го ритна силно по сгъвката на коляното. Това позволи на Хаген да се окопити и той щракна белезници около китките и глезените на затворника, когато колегите му го притиснаха към пода.
Извлякоха го в коридора, после надолу по стълбите, докато стигнаха червения коридор, който водеше към карцера. Накрая спряха пред врата без номер, Хаген отключи и другите двама хвърлиха Дани в мрака.
Той дълго лежа неподвижен на студения каменен под. Ако тук имаше огледало, щеше да се наслади на насиненото си око и на разнообразната мозайка от натъртвания и удари по тялото, които приличаха на цигански юрган. Беше му все едно. Винаги е така, когато загубиш надежда и те чакат двайсет години, в които да мислиш.
— Казвам се Малкълм Хърст — представи се служителят от Съвета за условно предсрочно освобождаване. — Моля, седнете, господин Монкрийф.
Хърст доста време се беше чудил как да се обърне към този затворник.
— Подали сте молба за условно освобождаване и моята задача е да изготвя доклада, който ще бъде разгледан от съвета. Естествено, запознат съм с делото ви и поведението ви през годините, прекарани в затвора. Надзирателят, който отговаря за вашето крило, господин Паско, описва поведението ви като образцово.
Ник мълчеше.
— Направи ми впечатление, че сте работили в библиотеката, помагали сте в образователната програма на „Белмарш“ като преподавател по английски език и история. Очевидно сте имали и забележителен успех с някои от вашите колеги затворници, преминали успешно изпитите за завършване на средното образование. Особено с един от тях, който се подготвя за кандидатски изпити.
Ник кимна тъжно. Паско му беше казал, че Дани е загубил обжалването и се връща при тях. Много му се искаше да е в килията, когато пристигне, но за съжаление точно
— Виждам, че докато сте излежавали присъдата си, сте защитили степен в Свободния университет, господин Монкрийф. — Ник кимна отново. — Съдейки по всичко това съм убеден, че ще разберете, че се налага да ви задам още няколко въпроса, преди да завърша доклада си.
Паско вече му бе казал накратко в какво се състоят тези въпроси.
— Разбира се.
— Осъден сте от военен съд за проявена небрежност при изпълнение на служебните задължения. Признали сте вината си. Разжалван сте и сте осъден на осем години затвор. Справедлива ли е според нас тази преценка?
— Да, господин Хърст.
Хърст сложи отметка в първата кутийка на формуляра пред него.
— Вашият взвод е охранявал сръбски затворници, когато албански отряд е връхлетял върху транспорта ви, стреляйки с автомати във въздуха.
— Точно така.
— Ваш сержант отговорил на огъня.
— Само предупредителни изстрели — уточни Ник. — След като бях дал категорична заповед за спиране на огъня.
— Двама от наблюдателите на Обединените нации, свидетели на инцидента, са дали показания срещу вас по време на процеса. Те твърдят, че албанците са стреляли във въздуха. — Ник не направи опит да се защити. — И макар вие самият да не сте произвел изстрели, сте отговорен за взвода.
— Така беше.
— Въпреки това смятате, че присъдата е справедлива?
— Да.
Хърст направи още една отметка, преди да зададе следващия си въпрос:
— В случай, че Съветът даде препоръка да бъдете освободен предсрочно, тъй като сте излежали половината срок на присъдата си, какво планирате да правите в близкото бъдеще?
— Възнамерявам да се върна в Шотландия, където да стана учител в учебно заведение, готово да ме назначи.
Поредна отметка се появи във формуляра.
— Имате ли финансови проблеми, които биха могли да ви попречат да заемете преподавателско място?
— Не — отвърна Ник. — Напротив. Дядо ми ме е осигурил достатъчно, за да не се налага да работя.
Хърст направи поредна отметка.
— Женен ли сте, господин Монкрийф?
— Не.
— Имате ли деца или други хора, за които да се грижите?
— Не.
— Лекувате ли се от нещо в момента?
— Не.
— Ако ви освободят, има ли къде да отидете?
— Да. Притежавам дом в Лондон и друг в Шотландия.
— Имате ли роднини, които да ви помогнат при освобождаването?
— Не. — Хърст вдигна очи. Това бе първата кутийка във формуляра, която остана без отметка. — И двамата ми родители са починали и нямам братя или сестри.
— Лели, чичовци?
— Един чичо и леля, които живеят в Шотландия и с които не съм близък, и леля по майчина линия в Канада. Писали сме си, но никога не сме се срещали.
— Разбирам. И един последен въпрос, господин Монкрийф. Може да ви се стори малко необичайно при създадените обстоятелства, но въпреки това се налага да попитам. Мислили ли сте дали бихте повторили същото престъпление?