Затворник по рождение
Шрифт:
— Невъзможно е да се върна отново в армията, естествено, и нямам желание за това, така че отговорът на вашия въпрос е „не“.
— Напълно ви разбирам. — Отметка се появи и в последното поле. — Имате ли въпроси към мен?
— Разрешете да попитам кога ще знам какво е заключението на Съвета?
— Написването на доклада ще ми отнеме няколко дни, след което ще го предоставя на вниманието на Съвета. Няколко седмици след това ще получите съобщение.
— Благодаря ви, господин Хърст.
— Благодаря
— Нямахме избор — заяви Паско.
— Сигурен съм, Рей — отговори директорът на затвора. — Налага се да проявим малко здрав разум с този затворник.
— Не ви разбирам — рече Паско. — Той изпотроши килията.
— Ясно ми е, Рей, но всички знаем как реагират доживотните, когато Апелативният съд отхвърли молбите им за преразглеждане. Или се превръщат в мълчаливи самотници, или чупят каквото им попадне.
— Няколко дни в карцера ще поохладят Картрайт — отбеляза старшият надзирател.
— Да се надяваме — въздъхна Бартън. — Ще ми се да го върнем в света на нормалните колкото се може по-скоро. Умно момче е. Надявах се да стане естественият заместник на Монкрийф.
— Това наистина е очевидният избор, въпреки че автоматично губи привилегирования си статус и ще се наложи да се върне към основния.
— За не повече от месец — заключи директорът.
— Междувременно какво да правя с работната му категория? Да го сваля ли от образованието и да го върна на конвейера?
— За нищо на света — възрази Бартън. — Наказанието ще е по-голямо за нас, отколкото за него.
— Ами правата му в лавката?
— Никакво плащане и никаква лавка за четири седмици.
— Ясно, сър.
— Поговори с Монкрийф. Той е най-близък с Картрайт. Виж дали ще успее да му набие малко разум в главата, както и да го подкрепя следващите седмици.
— Разбрано.
— Кой е следващият?
— Лийч, господине.
— Какво е провинението му този път?
— Не е върнал книга в библиотеката.
— Не можете ли да се справите с такъв незначителен проблем, та трябва да ме занимавате?
— При обикновени обстоятелства, но сега става дума за скъп подвързан с кожа брой на „Правен преглед“, който той не е върнал въпреки неколкократните устни и писмени напомняния.
— Все пак не разбирам защо трябва да се явява пред мен.
— Защото открихме броя в кофа за смет, надран и разкъсан.
— Че защо ще го прави?
— Имам само подозрения, но не и доказателства.
— Нов опит за внасяне на дрога?
— Казах ви вече, че са само подозрения. Лийч е отново в карцера за цял месец, за да не реши, че може да накъса всички книги в библиотеката. — Паско
— Какъв?
— Един от моите информатори ми каза, че чул Лийч да се заканва, че ще пречука Картрайт, дори това да е последното, което ще направи в този живот.
— Само защото той е библиотекарят?
— Не. Свързано е с някакъв запис, но така и не можах да стигна до дъното на историята.
— Само това липсваше! Дръж го под око денонощно.
— В момента сме много зле с персонала — отбеляза Паско.
— Тогава направи каквото можеш. Не искам да се повтори случаят с онзи нещастник в „Гарсайд“, който беше показал знака на победата на Лийч.
32.
Дани лежеше на най-горното легло и съчиняваше писмото, което обмисляше от много време. Ник се бе опитал да го разубеди, но той бе взел решение и нищо не можеше да го откаже.
Ник бе отишъл в банята, а Големия Ал даваше вечерно дежурство в болницата, защото сестрата бе останала сама. Килията бе изцяло на разположение на Дани. Той се смъкна от леглото и седна пред малката маса. Известно време гледа белия лист хартия, преди да напише първите думи.
Скъпа Бет,
Пиша ти за последен път. Мислих много дълго и стигнах до заключението, че не мога да те осъдя на същата дълга присъда, която трябва да излежа.
Очите му спряха за миг на снимката на Бет, обвита в целофан и закачена над главата му.
Както знаеш, няма да изляза оттук, преди да навърша петдесет. Ето защо искам да започнеш свой живот без мен. Ако ми изпратиш писмо, няма да го отварям, ако дойдеш на посещение, ще откажа да изляза от килията и няма да влизам в какъвто и да е контакт с теб. Напълно категоричен съм и нищо няма да промени решението ми.
Нито за миг не си помисляй, че не обичам теб и Кристи, защото ще ви обичам до края на живота си, но съм напълно убеден, че с оглед на бъдещето това е най-разумно и за двама ни.
Сбогом, любов моя.
Сгъна листа и го прибра в плик, който адресира до Бет Уилсън, Бейкън Роуд 27, Боу, Лондон Е 3.
Дани все още съзерцаваше снимката на Бет, когато ключът в бравата изщрака и вратата се отвори.
— Писма — съобщи надзирателят, който застана в рамката. — Едно за Монкрийф и едно за… — Човекът се загледа в сребърната верижка около врата на човека пред него и в часовника на китката му и се поколеба.
— Ник отиде да си вземе душ — обади се Дани.
— Ясно. Едното е за теб, а другото е за Монкрийф.