Затворник по рождение

Арчър Джефри

Дани Картрайт застана пред огледалото и се взря в образа на Никълъс Монкрийф, офицер и човек от по-висша класа. Почувства се като измамник.

Сгъна затворническите дрехи и ги остави в края на леглото на Ник. Все още мислеше за него като за леглото на Ник. Нагъна старателно останалите дрехи в куфара и едва тогава бръкна под леглото и извади дневниците, заедно с купчината писма с подател Фрейзър Мънро. Двайсет и осем писма, които Дани знаеше почти наизуст. Когато всичко беше прибрано, отвън останаха само няколко лични вещи на Ник и снимката на Бет на стената.

Той внимателно отлепи целофана, преди да я прибере във вътрешния джоб на куфара. Дръпна ципа, затвори капака и остави куфара до вратата на килията.

Седна до масата и се загледа във вещите на приятеля си. Закопча на китката си тънкия лонджин на Ник — подарък от дядо му. От вътрешната страна на капака бе гравирано „11.7.91“ — двайсет и първия рожден ден на Ник. Сложи си златния пръстен с монограма на семейство Монкрийф и се загледа в черния кожен портфейл. Още повече се почувства като крадец. Намери вътре седемдесет паунда в брой и чекова книжка на банка „Кътс“, върху която бе отпечатан адресът на офиса им на „Странд“. Прибра портфейла във вътрешния джоб на сакото си, обърна пластмасовия стол към вратата и зачака Паско. Беше готов за бягството. Докато седеше така, си спомни една от любимите фрази на Ник: „В затвора времето и приливът чакат всеки“.

Бръкна под ризата и напипа малкия ключ, закачен на сребърната верижка на врата му. Така и не успя да разбере за къде е. Така или иначе, той му бе отключил вратата на затвора. Беше изчел старателно близо хилядата страници на дневниците с надеждата да открие поне намек за предназначението му. Ник явно бе отнесъл тайната си в гроба.

Сега един съвършено различен ключ прещрака в бравата, вратата се отвори и пред него застана Паско. Беше сам. Дани почти очакваше да чуе: „Добър опит, Картрайт, но нали не очакваш да се измъкнеш толкова лесно?“. Човекът обаче рече простичко:

— Време е, Монкрийф. Побързай.

Дани стана, взе куфара и излезе на площадката. Не се обърна към тясното помещение, негов дом през последните две години. Последва надзирателя по коридора и след това надолу по спираловидната стълба. В края на блока го посрещнаха с възгласи и поздрави онези, които скоро щяха да излязат, както и другите, които вече никога нямаше да бъдат свободни.

Продължиха по синия коридор. Беше забравил колко дълга е поредицата от двойни врати между Блок „Б“ и приемното, където, седнал зад бюрото си, го чакаше Дженкинс.

— Добро утро, Монкрийф. — Дженкинс си имаше един глас за постъпващите и друг за тези, които напускаха. Погледна в голямата книга пред себе си и додаде: — Виждам, че през последните четири години си спестил двеста и единайсет паунда, полагат ти се и четирийсет и пет при напускане. Това прави общо двеста петдесет и шест.

Бавно и старателно, той преброй банкнотите, преди да ги подаде на Дани.

— Подпиши се тук.

Дани сложи подписа на Ник за втори път тази сутрин и едва тогава прибра парите в портфейла.

— Освен това имаш право и на транспортен ваучер за коя да е част от страната. Естествено, само в едната посока, нямам желание

да те виждам отново тук. — Затворнически хумор.

Дженкинс му подаде документа, на който пишеше дестинацията — Дънброут, Шотландия, но чак след като Дани за пореден път сложи фалшивия си подпис. Нямаше нищо чудно в това, че почеркът му много напомняше този на Ник — нали тъкмо Ник го бе научил да пише.

— Господин Паско ще те придружи до изхода — обяви Дженкинс, след като огледа внимателно подписа. — Казвам ти „сбогом“, защото имам чувството, че се срещаме за последно, което, за съжаление, рядко се случва тук.

Дани се ръкува с него, вдигна куфара си и последва Паско навън от приемното, по стълбите към двора.

Прекосиха, без да бързат, мрачното бетонно каре, което обикновено служеше за паркинг на служителите на затвора и на хората, които пристигаха по работа всеки ден. В караулката седеше човек, когото Дани не познаваше.

— Име? — попита той, без да вдига поглед от списъка с онези, които щяха да напуснат този ден.

— Монкрийф — отвърна Дани.

— Номер?

— СК4802 — без да се замисли, изтърси Дани.

Униформеният прокара пръст по листа и вдигна смутено очи.

— СК1079 — прошепна Паско.

— СК1079 — повтори Дани разтреперан.

— А, да. Ето го — потвърди човекът, забил пръст върху името „Монкрийф“. — Подпиши тук.

Ръката на Дани потрепваше, докато слагаше подписа на Ник в малката кутийка срещу името си. Постовият огледа името срещу номера и снимката, преди да се взре в лицето на Дани. Постоя така миг-два.

— Не се мотай повече тук, Монкрийф — твърдо отсече Паско. — Някои от нас имат работа за вършене, нали, господин Томкинс?

— Така си е, господин Дженкинс — отвърна дежурният и натисна червения бутон под плота на бюрото си. Едното крило на масивната висока порта бавно започна да се отваря.

Дани пристъпи напред и се огледа. Все още не знаеше в коя посока трябва да поеме. Паско мълчеше. Високото крило хлътна изцяло в стената и следващото започна да се отдръпва, когато Паско се обади:

— Късмет, момче, ще ти е нужен.

— Много ви благодаря, господин Паско — стисна сърдечно ръката му Дани. — За всичко. — Вдигна куфара на Ник и прекрачи линията, която разделяше два напълно различни свята.

Книга трета

Свобода

38.

Докато Ник Монкрийф прекосяваше улицата, един-двама минувачи го огледаха с лека изненада. Бяха свикнали да виждат затворници, които излизат през високата порта на „Белмарш“, но рядко се появяваше някой с кожен куфар и облечен като заможен джентълмен.

Дани не погледна нито веднъж назад, докато крачеше към спирката. Купи си билет — за първи път от две години — и се качи на автобуса. Гледаше през прозореца, обзет от странно чувство на несигурност. Нямаше стени, бодлива тел, нито железни врати и надзиратели. Изглеждай като Ник, говори като Ник, мисли като Дани.