Без шанс за разпознаване

Пирсон Ридли

Разсъжденията й му подействаха като удар в гърдите. Той не искаше да се превръща в пречка за разследването — тя беше стигнала до същността на притеснението му. Искаше му се да може да продължи да отблъсква опитите й да го накара да говори за себе си, опитвайки се на свой ред да я накара да говори за Гарман. Сам не се усети как от устата му се изтръгна:

— Ако има друга жертва, не знам какво ще правя.

— Ще отидеш на работа на следващата сутрин — изрече тя със спокоен тон. — Както го правиш всеки ден, както винаги си го правил. Каквото и ние правим. — Погледът й отново стана изпитателен. — Заради разговора с майката и сестрата на Инрайт е, нали? Ти вдъхваш живот на мъртъвците, докато други нарочно правят точно обратното. Защо? Защото това те мотивира — заключи тя. — Защото това ти припомня какви са били жертвите преди случилото

се — каквито и да са били впрочем. Защото нищо не е останало от тях — беше категорична тя. — Ако разполагаше с повече видими признаци, щеше да си като куче, подушило кокал, но сега почти с нищо не разполагаш и това те кара да чувстваш работата си лишена от цел, смисъл и съдържание. Как се среща той с жертвите си? Как подготвя къщите им за взривяване? Как разбира със сигурност, че са сами? С това не искам да кажа, че мога да си представя какво ти е, защото не мога да се поставя на мястото ти. Никой не може, може би някой би могъл, но едва ли в пълна мяра. Няма по-добър от теб, Лу. Ти не го съзнаваш, но ние, които работим с теб, го знаем. Ти си най-добрият. И ако умре още една жена, значи е било писано да умре. А ако още една умре? Може би да, може би не. Просто трябва да се примириш, не мога да си представя обаче колко сила се изисква, за да го направиш. Ти за всички нас си нещо като локомотив. Даже Шосвиц те ползва за такъв. Нито за миг обаче не си помисляй, че Джон или Боби, или който и да било друг от останалите може да се справи по-добре от теб. Подходът им ще бъде по-различен, разбира се. Но дали ще ги изведе до по-добър резултат? Едва ли. Ти изваждаш наяве силата на хората от твоята група. Караш ги наистина да работят като един екип. Всички ти се възхищават. Именно заради това. Има и други начини да се върши тази ваша работа, но няма съмнение, че твоят е най-добрият. Ставаш сутрин от сън и отиваш на работа. В някои дни имаш чувството, че някой ти е изпил силите, в други е направо поносимо. Именно тези, вторите, трябва да си спомняш повече и по-често. Но ако искаш да развея белия байрак, ще го направя. Бих направила всичко за теб.

Усети, че му се завива свят. Не му харесваше, че му говори така, не и облечена само по халат и със заголено бедро. Нито имаше нужда, нито желаеше такъв, зареден с напрежение и двусмислие разговор. Искаше да се освободи от това усещане за тежест в главата си, но никой не му даваше някаква надежда, че нещо можеше да му помогне. Знаеше, че щеше да се почувства излекуван чак когато съдът произнесеше присъдата над виновника, а дотам водеше толкова дълъг път, че понякога имаше нужда да разбере дали няма някакъв друг изход от тази ситуация. Имаше нужда да си поеме въздух.

— Благодаря ти — избъбри той, тъй като в случая единствено тази реакция му се струваше честна.

— Ще помисля по какъв начин да си поговоря с Гарман, че той да не се настрои подозрително. Ще го накарам да се разберем — обеща тя. — Ти се опитай да поспиш — предложи му.

Той само кимна. Вече съжаляваше, че дойде.

— Обещавам да не казвам нищо. На никого.

Искаше му се да се вмъкне под този халат. Да потърси успокоение. Да избяга. Желаеше тази жена, която не беше негова съпруга, но не му беше и непозната. Искаше му се да остане, да усети близостта й.

Болд си помисли за Лиз и за подозренията си, че има връзка с друг, изненада се, че като че ли наистина иска да я хване в изневяра. Дали просто не търсеше лесен изход от заплетената ситуация? Дали всъщност децата не се бяха оказали повече, отколкото тя можеше да понесе? Как се осмеляваха такива мисли да се появяват изобщо, макар и само в строгото уединение на собствената му съвест! Дали се тревожеше заради Дафи, която, както се оказа, истински обичаше Адлър, и фактът, че я губеше, беше всъщност за добро? Или може би беше, както му се искаше да вярва, така влюбен в децата си, в съпругата си, в живота си, че му изглеждаше твърде хубаво, за да е вярно — и ако беше твърде хубаво, за да е вярно, значи нещо трябваше да се появи на хоризонта, за да му отправи предизвикателство или даже да разруши всичко, ако се окажеше невъзможно да го обуздае. Извънбрачна връзка. Сериен подпалвач. Нещо.

Нищо не можеше да го учуди вече.

24.

Бен не беше престанал да внимава за микробуса. Не беше го виждал от онази дъждовна сутрин — преди седмица, но усещаше, че е някъде наблизо. Страхуваше се от него. Нямаше почти никакво съмнение, че портмонето му беше изпаднало от джоба му, докато се беше крил в микробуса, а в него имаше четири долара, но и негова снимка и адресна

карта, която вървеше към портмонето, с попълнен четливо адрес и телефонен номер. Чувството за вина, че е взел онези долари, ангажираше всичките му мисли. Според него имаше две възможности: да върне парите или да избяга. Емили не искаше и нямаше да ги вземе, беше ги нарекла мръсни пари. На него мисълта да се раздели с толкова много пари му беше неприятна. Бягството му изглеждаше най-приемливият вариант.

За днешния ден беше планирал да се прибере от училище следобед с Джими. Най-важното беше да се държи далеч от дома си — заради попълнената адресна карта в портмонето. Джими беше много едър за възрастта си, с тесни очи и огромни ръце. Не беше сред най-близките му приятели, но пък никога не го беше дразнил заради стъкленото му око, както правеха повечето деца. Джими си беше добро момче. Сигурно щяха да играят на видеоигри или да гледат някой филм, което по принцип беше чудесен начин да се спаси от писането на домашни и връщането в празния му дом — но с наближаването на края на училищния ден на Бен все повече му се приискваше да не се беше съгласявал. Ужасяваше се от мисълта да напусне сградата на училището.

Имаше желание да отиде при Емили, както беше правил толкова пъти след училище, но тази възможност отпадаше, нямаше начин шофьорът на микробуса, Ник, да не беше свързал Бен с нея, което означаваше, че беше напълно възможно да наблюдава къщата й, както впрочем напълно беше възможно и да наблюдава неговата къща. След като беше ограничен в намирането на изход, да тръгне с Джими му се струваше най-добрият вариант: щеше да се качи в друг автобус, който отиваше в съвсем друга част на града. Затова след като взе окончателно решение да постъпи така, се зае мислено да преценява какво да прави, ако се наложеше да бяга и да се крие, докъде биха могли да му стигнат парите, къде би могъл да отиде. Мислеше също да си купи и своя собствена видеоигра „Нинджа“.

Беше си сложил качулката на ватираната фланела и така се придвижи към училищния автобус. Джими беше достатъчно едър, за да му служи като щит, Бен вървеше непосредствено зад него, привел глава, насилвайки се да не се оглежда, за да не даде възможност на никого да види лицето му. Пастрокът му щеше да се върне вкъщи към седем или осем вечерта, а може би и по-късно. Дотогава щеше да е станало тъмно и щеше да бъде по-лесно да се прибере незабелязано. В главата му бавно зрееше план. Да оцелее беше най-важното.

А тази игра му беше твърде позната.

25.

Да се изправи срещу възможния убиец лице в лице — за такива моменти живееше Дафи Матюс. Като психолог към полицейското управление — Сиатъл, тя проявяваше особено търпение към този аспект от работата си, който я задължаваше да изслушва възрастни мъже с пагони, които хленчеха като момченца; приемаше атмосферата на сексизъм сред обкръжението от полицаи, която нямаше как да се промени. Момчетата можеха да гримират дискриминацията заради пола й с любезности или потупване по рамото, но нямаше никога да я изкоренят от себе си: мъжете, които носеха униформа и редовно почистваха оръжието си, гледаха на жените като на запас от мека плът и средство за прехрана и поява на деца. Тя беше помогнала да излезе от затруднена ситуация на един от полицаите, който беше на път да се алкохолизира, на детектив от отдел „Убийства“, който беше започнал да бие жена си; със същата задълбоченост се отнасяше към разпитваните убийци, към собствените си проблеми, към изготвянето на психологически портрети и изследването на тъмната страна на човешката психика.

Стъпваше като на пружина, въодушевена и усмихваща се, докато се приближаваше с бързи крачки към Улица хиляда и петстотин в Баяр или седалището на Дружина Четири на пожарното управление — Сиатъл, и на експерта от експертната група към градския съд Стивън Гарман. Сградата представляваше красива тухлена конструкция, издигната петдесет години по-рано, превъзхождаща всички околни сгради. Баяр беше квартал на Сиатъл, основан от норвежки заселници, граничеше на юг със залива Салмън и корабния канал, чиито кейове и пристани бяха подслонили повечето от лодките и яхтите, предназначени за риболов или за спорт, или просто за приятно прекарване на свободното време, някои предавани от поколение на поколение. За някои хора Баяр беше мишена на вицове и шеги на етническа основа — основно за вонята от риба и говоренето с акцент; за други — повод за уважение — Баяр беше един от малкото квартали в града, успял да запази наследената идентичност и своеобразието си въпреки миграцията на калифорнийците в средата и края на осемдесетте години.