Блондинка от Маями
Шрифт:
— И аз те обичам, Ейб.
Чарли Ригс чистеше барбуни. Отряза главите, махна костите и вътрешностите, изстърга стомашната кухина и изплакна кръвта с градински маркуч. Действаше бързо и ефикасно. Нито едно неточно движение с ножа.
— Правил си го и преди — казах аз.
— Двайсет хиляди аутопсии са добра подготовка — отвърна Чарли.
Той вдигна обезглавените риби и ги сложи на най-долния рафт в бабината пушалня, която прилича на малка къщичка с керемидено покривче върху двесталитров
— Няма ли да им махнеш люспите? — попитах аз.
— Не и за опушването, Джейк. Люспите и кожата изолират месото от топлината.
Чарли ме помоли да донеса топеното масло и четката. Поех към кухнята, където баба печеше ягодова пита. Кип както винаги гледаше телевизия в дневната. Даваха „Почивният ден на Ферис Бюлър“, история за някакво хлапе тарикатче. Чух как Кип изпревари репликата на Матю Бродерик:
— Вързаха се. Невероятно. Едно от най-калпавите изпълнения в цялата ми кариера, а те не се усъмниха и за секунда. Как бих могъл да отида на училище в подобен ден?
Мислено си отбелязах да проверя дали напоследък Кип не е натрупал отсъствия по болест.
— Къде е тя? — попита баба. — Не можем да празнуваме без най-важната гостенка.
— Каза, че имала да свърши някаква работа и щяла да дойде по-късно, бабо.
— Горкото дете. Не е добре, Джейк. С тия тъмни кръгове под очите днес изглеждаше тъй печална, макар че я отърва. И от ден на ден става все по-кльощава, кълна ти се. Само кожа и кости.
— Плът и кости — поправих я разсеяно аз.
— Туй пък какво е?
Телефонът зазвъня, преди да отговоря. Минах в хола. Телефонът беше от старите черни модели с шайба. Когато го видя за пръв път, Кип се разсмя и попита баба да не е задигнала реквизита от „Набери У за убийство“. Но не се обаждаше Грейс Кели. Беше Соколов.
— Къде ти е клиентката, Джейк?
— Ако питаш мен, в момента сигурно идва насам по шосе номер едно. Баба готви голям купон. Искаш ли да дойдеш?
— Би било неуместно.
Неуместно. Типично негова дума. Макар че минаваше шест вечерта, бях сигурен, че Ейб още е по сако и здраво стегната вратовръзка.
— Джейк, мисля, че в близките няколко дни трябва да я държиш под око.
— Точно това ще направя. Може и нещо повече. — Настана неловко мълчание. Какво има, Ейб?
— Може би нищо. Пред съда хората се изнервят, това го разбирам. Но твоята клиентка вдигна голяма аларма в деловодството, докато й връщаха вещите. Аз не бях там, но старшият деловодител разправя, че едва не изпаднала в истерия, когато не открили кашона с веществените доказателства. Още бил в съдебната зала, та се забавили няколко минути, а твоята клиентка псувала като разпрана, плачела, треперела и тъй нататък. Накрая й връчили кашона и тя направо хлътнала в него. Разхвърляла всички веществени доказателства, медицинските протоколи, личните документи, роклята от нощта на убийството, чашата, всичко. После хукнала навън само с един предмет.
— Кой предмет, Ейб?
— Веществено доказателство номер три, Джейк. Взела е пистолета.
Крадените води са сладки
Молех се да не съм закъснял.
Карах със сто и трийсет, тук-там със сто и четирийсет, задминавах на забранени места, където имаше повече платна, лепвах се в най-лявото. Прелитах край бакалии, магазинчета за сувенири и телефонни стълбове, увенчани с гнезда на чапли. Старият олдсмобил 442 имаше яки ресори, заден стабилизатор, две хиляди и двеста кубически сантиметра с триста и петдесет конски сили и адски скапани спирачки за толкова мощна кола. Все едно. Нямаше да намаля скоростта, докато не пристигна.
Гюрукът беше свален и очите ми сълзяха от вятъра. Или поне се залъгвах, че е от вятъра.
Продължих по шосето, отминах моста Кард Саунд и отбих по черния път малко преди отклонението южно от Хоумстед. Двигателят ревеше и гумите вдигнаха прашен ураган, когато заковах пред фермата точно в седем вечерта.
Щом двигателят заглъхна, чух свистенето на напоителните кули из градините зад къщата. И нищо друго. Къщата беше мрачна. Отпред имаше ландровър и други два джипа. Както и откритият мустанг на Криси с все още топъл преден капак.
Вратата на къщата беше открехната и аз се вмъкнах вътре. Минах по мрачния коридор покрай кухнята, прекосих хола и се озовах в нов коридор. През отворената врата на някаква стая в дъното, откъм градините, се лееше светлина. Пристъпих нататък и чух гласове.
— … да те убия — казваше Криси Бърнхард.
Дрезгав мъжки смях.
— Не ми се вярва.
Минах през отворената врата. Същата полирана чамова ламперия. Същата глиганска глава на едната стена и същите рога на другата. Щорите бяха отворени; таванският вентилатор работеше. Криси стоеше встрани, на три метра от мен и на още три метра от Гай Бърнхард, който седеше в креслото.
Стискаше малокалибрения пистолет с трепереща ръка. Косата й беше разчорлена, роклята — смачкана, очите — подпухнали. Най-красивата жена, която съм виждал.
Гай държеше чаша бърбън в едната ръка, с другата крепеше върху коленете си пушка. Дулото сочеше право в корема на Криси.
— Радвам се, че дойде, Ласитър — каза той, без да откъсва очи от заварената си сестра.
— Искам и двамата да оставите оръжието — казах аз. — Първо ти, Гай.
Той пак се разсмя.
— Първо аз ли? Докато тая смахната убийца се цели в мен? Пет пари не давам, че успя да я отървеш. Тя уби татко, опита се да го убие, нищо че друг довърши работата.
— Ще си платиш за това — казах аз.
— Друг път, Ласитър. Нямам нищо общо. Откъде да знам, че дъртият откачалник Лари Шийн бил убиец? Двоен, между другото.
— Дрън-дрън! Ти си го накарал. Първо да нагласи нещата с Криси, после да иде в болницата и да довърши работата.
— Докажи го! Да не мислиш, че ще пропея като онзи скапан доктор?
— Вече всичко си спомням, Гай — каза Криси. — Всяка подробност, твоя глас, как вонеше дъхът ти, болката, кошмарите. Отново и отново. — Тя изхълца — Ще те убия.