Часът на Бика
Шрифт:
Родис и вътрешно се различаваше от Веда Конг. Ако с Веда всеки би се сприятелил безусловно и доверчиво, то Родис сякаш беше заградена с черта, за чието преодоляване се изискваха увереност и усилие. Ако Веда будеше любов от пръв поглед, то Родис — преклонение и известен страх.
Веда Конг заговори на невидимата аудитория:
— Две песни от военния период от ЕРС, преведени неотдавна от Тир Твист. Мелодиите са оставени без промяна.
Нечии ръце подадоха на Веда лек музикален инструмент с широк плосък резонатор и открити струни, опънати на дълъг гриф. Пръстите и изтръгваха
— «Молитва за куршума» — каза Веда и нейният нисък силен глас изпълни голямата стая на двореца.
Обръщение към някакъв бог с молба да изпрати на човека гибел в боя, защото в живота му вече нищо не е останало.
— «Куршум смъртоносен прати срещу мене, нали си безкрайно добър» — повтори Чеди. — Как е могло обществото да докара един явно храбър и спокоен човек дотам да се моли за куршум?
Другата песен и се стори още по-невероятна:
Мъртвецът само щастие намери! Гърмят топове, танкове вървят, куршуми свирят, живите треперят и купищата трупове растат…Веда Конг пееше, приведена над тъжно и страшно кънтящите струни. Една непозната болезнена бръчка загрозяваше създадените и за искрена усмивка устни.
Вълните на морето под трупове се крият…Щом изображението изчезна, Фай Родис стана и каза с болка:
— Веда Конг е чувствувала по-добре от нас цялата тежест на страданието, което са понесли прадедите ни.
— Нима антихуманизмът е бил разпространен толкова широко през ЕРС, нима той е определял хода на целия живот? — попита Чеди.
— За щастие не. И все пак антихуманизмът е пронизвал всичко, дори и изкуството. Най-големите поети от онези времена са си позволявали стихове като тези. — Родис произнесе ниско и гръмко: — «Бягат страхливците — огън, стрелци! Куршум парабелен за вас, бегълци!»
— Невъзможно! — изуми се Чеди. — Какво е парабел?
— Джобно огнестрелно оръжие.
— Но това сериозно ли е? Да се открива огън по бягащите, които се спасяват от опасността? — Чеди стана мрачна.
— Най-сериозно.
— И докъде е довело всичко това?
Вместо да и отговори, Родис отвори страничната стена на СДФ и извади продълговатия ромбоиден калъф на кристаловълновия орган. Издигна го на раздалечените пръсти на лявата си ръка и прекара няколко пъти над него дланта на дясната. Зазвуча музика, могъща и сърдита, разливаща се като вълна, в която потъваха и се задавяха дисонансните акорди на провлечени звуци. Но тези сподавени жалби се засилваха, сливаха се и се сплитаха във вихър от проклятия и насмешки.
Чеди неволно се сви.
Ту понижавайки се, ту повишавайки се, звуците с вой се разливаха в сподавено ръмжене. В този хаос на рязко менящата се, игрива мелодия се включи гласът на Фай Родис:
Земя, кажи най-сетне «да», тезИзведнъж се зачу оглушително свирене и вой като експлозия на атомен пламък и музиката секна.
— Какво беше това? Откъде? — попита задъхана Чеди.
— «Раздяла с планетата на скръбта и гнева», пети период от ЕРС. Стиховете са по-древни и аз подозирам, че на времето поетът е вложил в тях друг, лиричен смисъл. Желанието за пълно унищожаване на живота върху планетата, което обзело неговите потомци, се е реализирало например в бягството на прадедите на тормансианите.
— И независимо от това нашата Земя се е възродила светла и чиста.
— Да, но не цялото човечество. Тук, на Торманс, всичко се повтаря.
Чеди се притисна към Фай Родис като дъщеря, която търси подкрепата на майка си.
Глава седма
Очите на Земята
«Тъмен пламък» се издигаше като дива скала сред сухата и пустинна крайморска степ. Вятърът вече беше насипал вълнообразен слой от фин пясък и прах върху площадката от опечена почва около звездолета. Ничия жива диря не пресичаше гребенчетата на вълните. От време на време през звуконепроницаемите въздушни филтри до земляните достигаха приличащите на крясъци разговори между патрулиращите наоколо стражи и силният шум на моторите на транспортните машини.
Астронавтите разбираха, че охраната е сложена тук, за да осуети контакта с тормансианите, а не за защита на гостите от митични злосторници. Опитът за нападение срещу «Тъмен пламък», направен една нощ, беше акт на държавата. Той не завари астронавтите неподготвени, а апаратите за нощни снимки фиксираха подробностите на «боя». Бой в същност не беше воден. «Лилавите», които внезапно започнаха да обстрелват галерията и нахлуха в разположената върху земята част от нея, бяха отхвърлени от защитното поле и ранени от собствените си изстрели. Поради липса на опит Нея Холи се престара, като включи полето внезапно и на голяма мощност. Оттогава никой не се приближаваше към «Тъмен пламък». На човек, попаднал тук за пръв път, можеше да му се стори, че звездолетът е изоставен от прастари времена.
Екипажът очакваше пълната аклиматизация, когато щеше да стане възможно монтирането на открита галерия и отварянето на люковете на кораба, за да се икономисва въздухът от Земята. Див Симбел и Ола Дез мечтаеха за екскурзия по морето, а Гриф Рифт и Сол Саин мислеха преди всичко за установяването на контакт с населението на Торманс. Малко по малко те започваха да се ориентират в живота на тази планета, близка по хора, чужда по история, социално устройство, бит и по неизвестните цели. Търпеливото изчакване беше станало едно от основните качества на възпитания землянин и тук то щеше да се понася по-лесно, ако не беше постоянната тревога за седмината им другари, навлезли в потока на живота на чуждата планета и предоставени на волята на нейните неизвестни закони. Всеки момент те трябваше да са готови да помогнат на другарите си.