Часът на Бика
Шрифт:
— Често, но не задължително. Като всяка маска тя е била нужна на художника преди всичко за да прикрива разрива между неговите стремежи и начина на живот, който е трябвало да води.
— Но тогава всички са носили маски! — учуди се Чеди Даан.
— Точно така. Малцината, които са се опитали да живеят без маска, били смятани за безумци, светци или за така наречените глупаци — тогавашният термин за неагресивните хора с дефектно мислене.
— И това доказано ли е?
— Не, разбира се. За вътрешния живот на хората от онази епоха ние знаем малко и винаги е възможна
— Вие имате много по-големи знания по ЕРС и по-голям избор, изпейте ми нещо. Нещо, което особено ви харесва.
Фай Родис обхвана с пръсти твърдата си брадичка и подпря лакти на масата. Няколко минути тя остана в тази поза, после запя със силен висок глас:
Укор не са, ни предвестие тези свети часове! Тихо дойде в равновесие твоята везна, о сърце.Чеди сподави възхитената си въздишка.
Свършва студът, иде лято, свършва денят, иде здрач, вече не знам аз самата песен ли съм, или плач.— В синия спектър ли е? — попита Чеди.
— В зеления. Аз взех мелодията от «Равнодушната богиня».
— «Свършва денят, иде здрач…» — замислено повтори реда Чеди — Прекрасно стихотворение! Ще го запомня за цял живот. И колко подхожда то за нашия предстоящ път по ръба, между звездните простори на Шакти и бездната на Тамас.
— «Свършва денят, иде здрач» — то важи и за нашия «Тъмен пламък». Аз не бях се замисляла за това — каза Родис, — за мен звучеше само вътрешният смисъл на песента, а той ни доведе до истинския. Тези съвпадения са чести, ако чувството е дълбоко! — И Фай Родис пак се замисли, а Чеди Даан се измъкна в кръговия коридор, където насмалко не се сблъска с астронавигаторите.
— Елате с нас, Чеди — покани я Мента Кор, — тръгнали сме да потанцуваме. Днес работата ни вървеше добре! Ние въведохме последната кохлеарна програма, но вътре в нас всичко кипи от напрежението.
— Добре, само че аз ще си повикам партньор — отговори Чеди. — Гриф Рифт. — И тя вдигна пред себе си циферблата на сигналната гривна.
Мента Кор го закри с ръка.
— Недейте! Той се качи на верандата. — Мента се смути, наведе очи. — Защо да безпокоим Рифт? Струва ми се, че той размишлява над изключителни проблеми.
— Именно затова трябва да го развлечем. Изглежда, вие не знаете какво преживява той. Гриф Рифт загуби любимата си жена. Тя загина при разравянето на един древен склад на биологични отрови. Нашите прадеди са се запасили с тях в количество, достатъчно за отравяне на цялата планета. Мъдростта на хората от ЕСР спаси всички ни от ужасна катастрофа с цената на един-единствен живот. Но този живот беше най-скъпоценният за Рифт.
Чеди Даан пристъпи към услужливо отворилата се пред нея вратичка на асансьора. «Веранда» се наричаше пространството
Чеди Даан видя Рифт. Той беше се облегнал на перилата на галерията и гледаше втренчено сребристото огледало на басейна за гимнастика. Напълнен с обработен изотоп на талия, неотровен и нелетлив, той се използуваше за сложните упражнения в условията на нормално и повишено притегляне.
Чеди поведе инженера надолу. И навъсеният повелител на звездолета неволно се усмихна, гледайки отгоре надолу поруменялото лице на Чеди. Те танцуваха бавно и мълком. Чеди почувствува как напрегнатите движения на Гриф Рифт станаха по-свободни.
— Още няколко дена и те — Чеди кимна към астронавигаторите — ще получат всички данни. Тогава ще се заловите за работа вие. — Чеди въздъхна. — Казват, че нямало нищо по-страшно от влизането в нула-пространството. Може би…
— Аз ще ви намеря място в пилотската кабина. Там има едно малко кресло зад охладителя на индикатора на скоростите. Един социолог наистина трябва да види корените на вселената, безпощадна и убийствена за живота, който прелита през черните и дълбини като чайка в нощен ураган.
— И все пак прелита!
— Да, именно в това се състои най-голямата загадка на живота и неговата безсмисленост. Материята, пораждаща в самата себе си сили за собственото и разгадаване, натрупваща информация за самата себе си. Змия, захапала опашката си!
— Говорите като древен човек, който е живял тесногръдо, малко и без радостта на познанието.
— Всички ние, както и преди трийсет хиляди години, се оказваме тесногръди и малки, щом застанем лице срещу лице с безпощадността на света.
— Не вярвам в това. Сега ние много повече сме разтворени в хилядите духовно близки хора. Струва ми се, че нищо не е страшно, дори гибелта, безследното изчезване на такава малка капка като мен. Въпреки че… извинете, аз говоря само за себе си.
— Че аз не ви и почувствувах като учителка от втори цикъл. Но знаете ли колко страшна е думата «никога» и колко трудно е да се примириш с нея? Тя е непоносима и аз съм убеден, че винаги е било така! Откакто човекът е започнал да възкресява чрез паметта си миналото и да надниква с въображението си в бъдещето.
— А пък светът е изграден така, че това «никога» се повтаря през всеки миг от живота, то май е единственото неотвратимо повтарящо се. Може би истински е само оня човек, който е намерил в себе си сила да съчетае дълбокото чувство и това безпомощно «никога». По-рано, а и сега мнозина са се опитвали да премахнат това противоречие чрез борба с чувството. Щом ни чака «никога», щом любовта и приятелството са само процес, имащ неизбежен край, тогава клетвите за любов «до гроб» и «вечно» приятелство, на които толкова са държали нашите прадеди, са наивни и нереални. Следователно колкото повече студенина има в отношенията, толкова по-добре — това отговаря на действителната структура на света.