Черната стрела
Шрифт:
Глава V
Как Дик премина на другата страна
Като загаси лампата, за да не ги забележат, Дик тръгна пръв по стълбата и горния коридор. Въжето в кафявата стая беше здраво вързано за много тежко старинно легло. Дик взе другия му край и почна да го спуска предпазливо през прозореца в тъмната нощ. Джоана стоеше до него, но когато голямата част от въжето бе пусната надолу, а Дик продължаваше още да го спуска, страхът надделя над смелостта й.
— Дик — каза тя, — толкова високо ли е тук? Аз надали мога да се спусна тогава. Непременно
Тя проговори съвсем не навреме. Дик трепна, въжето се плъзна от ръката му и долният край плисна във водата на рова. От кулата се разнесе веднага гласът на часовоя:
— Кой е?
— Чумата да ги тръшне! — промълви Дик. — Сега ли ще пропаднем? Улавяй въжето и слизай!
— Не мога — прошепна тя и се дръпна назад.
— Щом не можеш, и аз не мога — каза Шелтън. — Как ще преплувам рова без тебе? Нима ще ме изоставиш?
— Дик — каза задъхано тя, — не мога. Нямам сили.
— Загубени сме тогава! — извика той, като тупна с крак. После, чувайки приближаващи стъпки, изтича към вратата и се опита да я заключи.
Но още преди да бутне лоста, нечии силни ръце натиснаха вратата отвън. Той се опита за миг да се бори; после, като разбра, че ще бъде победен, избяга към прозореца. Девойката бе паднала в безсъзнание до сводестия прозорец; когато се опита да я вдигне, тя се отпусна безжизнено в ръцете му.
В това време тия, които бяха отворили вратата, се нахвърлиха върху му. Дик повали първия с ножа си; другите отстъпиха за миг в безредие, той се възползува от това, скочи върху рамката на прозореца, сграбчи въжето и почна да се спуска.
По въжето имаше много възли, които улесняваха спускането, но Дик толкова бързаше и беше така неопитен в подобни упражнения, че почна да се върти във въздуха като обесен, удряйки ту глава, ту ръце о грапавите каменни стени. Ушите му бучаха; той виждаше звездите горе, виждаше и отражението им във водата на рова, гдето те се въртяха като сухи листа пред буря. После въжето се изплъзна от ръцете му и той падна презглава в ледената вода.
Когато се измъкна на повърхността, ръката му напипа пак въжето, което се люшкаше насам-натам. Високо над него засия червеникава светлина; той вдигна глава и видя зад зъбчатите стени на кулата струпани войници, озарени от пламъка на няколко факли и мангал с горящи въглени. Видя как погледите им се взираха ту тук, ту там, за да го открият, но той беше много ниско, светлината не стигаше до него и те напразно го търсеха.
Той разбра, че въжето е много дълго, залови се за него и се опита да преплува до другия бряг, като държеше главата си над водата. Така успя да мине повече от половината път; беше почти стигнал целта си, когато въжето почна да го тегли назад. Като събра всичката си смелост, той го пусна и скочи към върбалака, гдето същата вечер се бе крил пратеникът на сър Даниъл. Отначало падна във водата, после се измъкна, падна пак и едва тогава ръката му се залови за един клон. Оттам се покатери по дървото и спря сред клоните мокър, запъхтян, все още несигурен дали се е спасил.
Но плясъкът на водата го бе издал на войниците от кулата. В тъмнината около него стрели почнаха да падат като градушка;
Но все пак бе изпълнила предназначението си. Стрелците бяха зърнали върбата и сврения между клоните й Дик; и при все че скочи веднага и хукна с все сили, момчето пак не можа да се спаси от стрелите. Една го удари в рамото, друга одраска главата му.
Болката сякаш му даде крила и той затича още по-бързо; а щом излезе на равно, се втурна презглава в тъмнината, без да мисли накъде отива.
Стрелите го следваха до някое време, но скоро престанаха; когато най-после се спря и погледна назад, беше вече далеко от замъка, макар и да виждаше как факлите се движат по площадките на кулите.
Той се облегна на едно дърво; от тялото му струеше и вода, и кръв, беше пребит от умора, ранен и съвършено сам. Но бе успял да се спаси и при все че Джоана бе останала в ръцете на сър Даниъл, той нито се укоряваше за злополучната случайност, която не можеше да предотврати, нито предвиждаше от това някакви съдбовни последици за самата девойка. Сър Даниъл беше жесток, но надали щеше да бъде жесток към девойка от благородно потекло, с покровители, които ще искат и ще могат да му търсят сметка. Най-вероятно беше, че ще побърза да я омъжи за някой свой приятел.
„Дотогава — помисли Дик, — все ще намеря възможност да се справя с този изменник, защото сега вече зная, че съм свободен от всякаква признателност или задължение към него; а щом почне да воюва, човек има възможност да получи всичко.“
Но сегашното му положение беше окаяно.
Той продължи да се промъква през гората, но поради болката от раните, тъмнината, умората и тревогата скоро видя, че не може да се движи из гъстия храсталак и най-после седна и се облегна на едно дърво.
Когато се пробуди от унеса, който приличаше на припадък, бе започнало вече да се съмва. Прохладен ветрец шумолеше из дърветата и както гледаше още полусънен към тях, Дик забеляза на стотина метра пред себе си нещо черно, което се люшкаше между преплетените клони. Постепенното развиделяване и проясняване на съзнанието му позволи най-сетне да разбере, че това е човек, обесен за клона на един висок дъб. Главата му висеше неподвижно на гърдите, но при всяко по-силно подухване на вятъра тялото му почваше да се люшка, а нозете и ръцете му се мятаха като някаква смешна играчка.
Дик се изправи с мъка и със залитане и облягания на дърветата отиде при обесения. Клонът се издигаше на двадесетина стъпки от земята и нещастникът беше обесен от палачите си толкова високо, че Дик не можеше да стигне с ръка дори ботушите му; а тъй като лицето беше закрито с качулка, невъзможно бе да разбере кой е тоя човек.
Дик се огледа наляво и надясно; най-после откри, че другият край на въжето е вързан за стъблото на един цъфнал глог, израснал под високата корона на дъба. С ножа — единственото оръжие, което му бе останало — младият Шелтън преряза въжето и мъртвецът се строполи с тъп звук на земята.