Гай-джин
Шрифт:
— А, питахте за холандския — започна Бабкот, без сам да се чува, цялото му внимание беше насочено към зашиването. — От около 1640 г. единственият контакт, който японците са имали с външния свят, освен с Китай, е бил с холандците. На всички други е било забранено да стъпват на сушата в Япония, особено на испанци и португалци. Японците не харесват католиците, защото те се бъркали в тяхната политика в началото на XVII век. По едно време, така разказва легендата, японците без малко да станат католици. Знаете ли нещо за това?
Не, господине.
— И
— Да, господине. Бях три месеца в Пекин.
— О, да, простете, забравих. Няма значение. Според холандските дневници от началото на XVII век първият шогун Торанага, тяхното название за император, решил, че чуждестранното влияние е в разрез с интересите на Япония, затова затворил страната и постановил, че японците нямат право да строят никакви презокеански кораби, нито да напускат страната — всеки, който го направел, не можел да се върне или ако се върнел, бил убиван на часа. Законът все още е такъв. — Пръстите му спряха за миг, защото финият конец се скъса; той изруга. — Подайте ми другата игла. Не мога да намеря свестни черва за конци, макар че тази коприна си я бива. Опитайте да вденете една от онези игли, но първо си измийте ръцете, измийте ги и след това. Благодаря.
Тайърър се зарадва, че може да се заеме с нещо и да се извърне, но пръстите му не го слушаха. Повдигаше му се отново. Слепоочията му пулсираха.
— Какво казвате за холандците?
— О, да, така холандците и японците започнали предпазливо да се учат взаимно, макар че на холандците било официално забранено да учат японски. Преди десетина години Бакуфу откриха холандско училище…
Двамата мъже чуха шум от тичащи нозе.
Бързо почукване. Изпотеният гвардейски сержант застана на вратата, приучен никога да не влиза, докато се прави операция.
— Извинете, че ви прекъсвам, господине, но четирима от отвратителните малки негодници идват по пътя. Изглеждат като делегация. Всички са самураи.
Лекарят не спря да шие.
— Лим с тях ли е?
— Да, господине.
— Съпроводете ги до приемната и кажете на Лим да се погрижи за посрещането. Ще дойда веднага, щом мога.
— Да, господине. — Сержантът хвърли един последен втренчен поглед към масата, после излезе.
Лекарят довърши поредния бод, завърза и сряза конеца, попи кървящата
— Лим е един от нашите китайски помощници. Нашите китайци тичат по работите ни, не че говорят японски или че са много надеждни.
— Ние… беше същото… ние открихме същото в Пекин, господине. Ужасни лъжци.
— Японците са по-лоши, но, от друга страна, и това не е точно така. Не че са лъжци: просто истината е подвижна и зависи от прищевките на говорещия. Много е важно да научите японски бързо. Нямаме нито един преводач, не и сред нашите хора.
Тайърър го зяпна:
— Никой ли?
— Никой. Британският отец говори малко, ала не можем да го използваме, японците мразят мисионерите и свещениците. Има само трима холандскоговорещи в колонията — един холандец, един швейцарец, който е нашият преводач, и един търговец от Канската колония в Южна Африка; за жалост никакъв британец. В колонията говорим на ужасен жаргон, смесица от италиански, испански, френски, английски и други езици, наречен „пиджин“ както в Хонконг, Сингапур и другите китайски уговорени пристанища, и използваме компрадори, търговски посредници.
— Същото е в Пекин. — Бабкот усети раздразнението в гласа му, но най-вече скритата опасност. Вдигна очи и моментално прозря, че Тайърър е на път да припадне, а и всеки момент щеше да повърне наново.
— Добре се справяте — рече докторът окуражително, после се изправи, за да пооблекчи гърба си; целият плуваше в пот. Наведе се отново. Много внимателно намести възстановеното черво в кухината и бързо започна да шие външното разкъсване. — Хареса ли ви Пекин? — попита; не че го интересуваше, но искаше Тайърър да говори. „По-добре това, отколкото нов пристъп — помисли си той. — Не мога да се занимавам с него, докато не затворя този нещастник.“ — Никога не съм бил там.
— Аз, ами… да, да, много. — Тайърър се опита да събере разбърканите си мисли, заслепен от главоболието, което го измъчваше. — Манджурците са съвсем хрисими в момента, така че можехме да ходим навсякъде, където си поискаме, съвсем безопасно е. Манджурците, номадско племе от Манджурия, превземат Китай през 1644 г. И сега управлява династията им Чинг. Можехме да яздим навсякъде без… без никакви проблеми… китайците не бяха… особено дружелюбни, но… — Задухът в стаята и миризмата се издигнаха към лицето му и го задавиха. Последва нов спазъм и той отново повърна, усещайки гаденето; после се изправи до масата.
— Съжалявам.
— Говорехте… за манджурците?
Внезапно на Тайърър му се прииска да изкрещи, че не го е грижа за манджурците, за Пекин или за каквото и да било, че иска да избяга от смрадта и от своята безпомощност.
— Говорете ми! Говорете ми!
— На нас… ни казаха, че… че обикновено те са една арогантна, отвратителна тълпа и е очевидно, че китайците мразят манджурците до смърт. — Устата на Тайърър беше пълна със слюнка, но колкото повече се концентрираше, подтикът да избяга намаляваше. Продължи колебливо: