Гай-джин
Шрифт:
Струан така се бе зачел в мистериозната книга, че не чу как тя отвори вратата на стаята си и я затвори, запали лампите, не усети ходенето й на пръсти, не забеляза, че тя надникна за миг и после изчезна. Чу се съвсем тихо, кратко щракване и вратата на спалнята й се затвори.
Малкълм вдигна поглед. Заслуша се внимателно. Анжелик му бе казала, че ще се отбие при него, но ако е заспал, няма да го безпокои. Или ако е изморена, ще си легне веднага, тихо като мишка, и ще го види на сутринта.
— Не се безпокой, скъпа — бе й казал учтиво. — Забавлявай се, ще те видя на закуска. Наспи се добре и знай, че те обичам.
— И аз те обичам, cheri. Спи спокойно.
Книгата остана в скута му. Той с усилие седна, спусна краката
Когато се почувства по-добре, той почете още малко от книгата, но историята сега не го погълна както преди, мисълта му бродеше, смесваше разказа с нея, как ще я убият, и трупове, и той се втурва да я защити, следващите видения ставаха по-еротични.
Най-сетне той остави книгата настрана, отбеляза докъде е стигнал с лист, който тя му бе откъснала от дневника си. „Чудно, за какво ли пише в него, след като е най-трудолюбивият човек, когото познавам! Дали пише за себе си и за мен? За мен и за себе си?“
„Много съм изморен сега.“ Ръката му посегна към лампата да намали фитила, после спря. Малката винена чаша с приспивателното. Пръстите му трепереха.
„Бабкот е прав, не се нуждая от него повече.“
Той уверено загаси светлината и затвори очи. Молеше се за нея и своето семейство, за майка си, която да ги благослови, и накрая за себе си. „О, Господи, помогни ми да се оправя — боя се, много се боя.“
Но сънят не идваше. Въртеше се и се опитваше да си намери по-удобно местенце. Спомняше си Токайдо и Кентърбъри. Полузаспалото му съзнание се носеше около мрачния сюжет на книгата. Как ли ще свърши? Добавяше всякакви картини. И още, и още. Някои бяха лоши, други красиви, някои съвсем живи.
Времето минаваше, още час или минути, и после той изпи екстракта и се отпусна доволен, знаеше, че скоро ще се понесе в сънищата; с ръката й върху неговата, с ръката му върху нейната, после върху гърдите й и навсякъде, нейната също толкова позната, също толкова желана, и не само ръката.
15.
Петък 5 октомври
Точно след изгрев Анжелик стана от леглото и седна на тоалетката в нишата на прозорците; гледаха към Хай стрийт и пристанището. Беше малко изморена. В заключеното чекмедже лежеше дневникът й, подвързан в матова червена кожа и също заключен. Измъкна ключето от скривалището, отключи, после потопи перодръжката и се зае да пише в него, да споделя като с приятел — дневникът през тези дни беше единственият й приятел, единственият, с който се чувстваше в безопасност.
„Петък, 5-и: още една лоша нощ и се чувствам ужасно. Четири дни след като Андре ми съобщи за татко. Оттогава не съм в състояние да пиша нищо, да правя каквото и да било, заключих се и «легнах на легло», симулирайки простуда, само веднъж-дваж дневно навестявам моя Малкълм да уталожа тревогата му, не пускам никого, освен прислужницата си, която мразя; все пак се съгласих да се видя с Джейми веднъж и с Андре.
Горкият Малкълм, той обезумя от тревога първия ден, когато не се появих и отказах да отворя вратата си, и настоя да бъде внесен на носилка в будоара ми, за да ме види — дори, ако се наложи, да разбият вратата. Успях да му попреча. Насилих се да отида при него, да му кажа, че съм добре, че просто имам силно главоболие, че не, не се нуждая от Бабкот, че той не трябва да се безпокои за моите сълзи, да му кажа насаме, че това е само «онзи период от месеца». И понякога течението е силно и ми е нередовен. Той невероятно се смути, че му споменавам за мензиса си. Невероятно! Като че ли не е чувал за женските работи. Понякога изобщо не го разбирам, макар да е толкова любезен и деликатен, най-милият сред моите познати. Друга тревога:
„Пресвета Дево, дай ми сила! — помисли си тя. — А има и още нещо. Опитвам се да не се тревожа, но полудявам. Денят приближава. Тогава ще се отърва от ужаса, но не и от недоимъка.“
Отново започна да пише:
„Толкова е трудно да останеш насаме в къщата на Струан, колкото и да е уютно и приятно, но пък в Колонията е ужасно. Няма фризьор, нито дамски шивач (макар да имам китайски шивач, много умел в прекопирването на дрехи), нито шапкар, още не съм ходила при обущар, няма къде да идеш, нито какво да правиш — о, колко съм далеч от Париж, но как мога сега да живея там? Ще се премести ли там Малкълм, когато се оженим? Никога. А ако не се оженим… как ще мога да платя билета си за вкъщи? Как? Питам се хиляда пъти без отговор.“
Погледът й се откъсна от листа и се насочи към прозореца и корабите в залива. „Иска ми се да съм на един от тях, да си отивам у дома, иска ми се никога да не бях идвала тук. Мразя това място… какво, ако… ако Малкълм не се ожени за мен, ще трябва да се оженя за някой друг, но нямам никаква зестра, нищо. О, Боже, не това очаквах. И да успея да си ида вкъщи, пак няма да намеря пари, а горките ми леля и чичо са разорени. Колет също не може да ми даде на заем, а не познавам никой богат или известен, за когото да се омъжа, или достатъчно издигнат в обществото, че да му стана осигурена метреса. Мога да стана актриса, но е крайно необходимо да си имам покровител, който да подкупва театралните директори и драматурзите и да плаща за всички дрехи, бижута, карети и за разкошен дом за соарета — разбира се, трябва да спя с покровителя си, когато на него, а не на мен ми се иска, докато стана достатъчно богата и много известна, а за това е нужно време, нямам нито връзки, нито приятели, които да ги имат. О, Боже, толкова съм объркана. Май ще заплача отново…“
Анжелик зарови лице в ръцете си, сълзите й рукнаха, внимаваше да не вдига твърде много шум, та прислужничката й да я чуе и да занарежда, да направи сцена като през първия ден. Нощницата й беше от кремава коприна, бледозелена наметка покриваше раменете й, косата й — разрошена, стаята — мъжка, леглото с балдахина бе огромно, гарнитурата бе много по-голяма от тая на Малкълм. От едната страна се намираше преддверието, свързващо неговата спалня с нейната, отдясно — трапезария за двайсет души със собствена кухня. И двете врати бяха залостени. Тоалетната масичка беше единственият разкош в помещението, отделена със завеса от розов сатен.
Когато сълзите спряха, тя подсуши очите си и тихо се разгледа в сребърното огледало. Никакви сенки, лицето й — малко по-изпито отпреди. Никаква външна промяна. Въздъхна тежко, после пак започна да пише:
„Плачът не помага. Днес трябва да говоря с Малкълм. Просто трябва. Андре ми каза, че пощенският кораб ще дойде след ден, и истината за моята катастрофа е на път с него. Ужасена съм, че майката на Малкълм ще бъде на борда — новината за раняването му трябва да е стигнала в Хонконг на двайсет и четвърти, така че ще е имала достатъчно време да хване пощенския кораб. Джейми се съмнява, че тя ще тръгне толкова бързо, нали има и други деца, съпругът й наскоро е починал и още е в траур, горката жена.
Когато Джейми беше тук за първи път и разговаряхме с него насаме, той ми разказа различни неща за семейство Струан: Лиза била на шестнайсет, Роналд на тринайсет, а Дънкан на десет; разказа ми и за повечето им нещастия: миналата година седемгодишните близнаци Роб и Дънрос се удавили при произшествие с лодка извън Хонконг, край място, наречено Шек-О, там семейството има земя и лятна къща. Когато Малкълм пък бил на седем, четиригодишната му сестричка Мери се разболяла от треска и умряла. Горкичкото детенце, плаках цялата нощ, мислейки си за нея и за близнаците. Толкова мънички!
Харесвам Джейми, но защо е така скучен, така нецивилизован — никога не е ходил в Париж, познава само Шотландия, семейство Струан и Хонконг. Чудя се дали мога да настоявам…“