Играта

де ла Моте Андерш

Но то не дойде.

Вместо това той зарови глава в ръцете си и се прегъна над масата. Звучеше като че плаче. Изведнъж тя вече не знаеше какво да направи. Не беше очаквала тъкмо това развитие. Не го беше виждала да плаче от…

Да, от онази вечер, преди да дойдат полицаите. Тогава я беше разтърсил, беше опитал да я изкара от шока и да я накара да проговори. Онзи път сълзите му бяха от разочарование. Гняв, безпомощност, също така, но не и страх.

Не като сега. Сега изглеждаше толкова уязвим, толкова малък.

Тя внимателно положи ръка върху рамената му.

— Ей, Хенке, спокойно —

каза тя с най-мекия си глас, точно както бе правила, когато бяха деца, а той се будеше изплашен от караницата от другата страна на вратата.

— Всичко ще се оправи — прошепна тя и го погали по косата.

* * *

Хенке се беше изкъпал, беше използвал дамската и самобръсначка, за да разкара поне основната част от наболата си брада, и беше заел някои от тренировъчните и дрехи, докато неговите се киснеха в течен перилен препарат в кухненската мивка.

„Учудващо на какво са способни малко ядене, основополагаща хигиена и доза съчувствие“, помисли си тя, докато стояха сгушени на дивана и. След като първоначалният и гняв се бе уталожил, всъщност и беше хубаво той да е при нея, да чува гласа му и да знае, че е добре.

Той беше запълнил празнините в разказа на Манге. Как беше намерил телефона, мисиите, фалшивото залавяне и всичко, което бе последвало, след като го бяха изритали от тази забележителна Игра.

За известно време разговорът вървеше бавно, по впоследствие той толкова увеличи скоростта, че думите започнаха да се леят от устата му толкова бързо, че тя едва успяваше да го следва.

Всичко това не звучеше сериозно, което вероятно беше най-умереното изказване на годината… Фалшиви полицаи, луди в гората, самолети, палежи и бомби, само това беше трудно за преглъщане. Но освен това и тайни клубове за залагания, които едновременно играеха игри и изпълняваха поръчкови убийства…

А когато той на всичкото отгоре започна да дрънка за убийството на Палме, Единадесети септември и пожара в църквата Катарина, тя беше принудена да го спре.

Беше просто твърде много!

Всичките му обичайни bullshit-истории бледнееха пред тази. Той самият не чуваше ли колко откачено звучи всичко? Но от друга страна, тя не можете да пренебрегне известния брой очевидни доказателства, че поне една част от това, което той разказва, всъщност се беше случило.

Телефонът, клиповете, палежите и бомбата бяха доказано истински. Тя самата ги беше видяла, или поне следите, останали след тях.

Че той се беше забъркал в неприятности, беше очевидно, а че някой му мисли злото, също не можеше да се отрече. Но къде беше границата?

Той звучеше като някоя от параноичните лелки, които звънят в полицията по нощите.

Онези, които искат да съобщят, че НАСА наблюдава света през телевизорите и че кралят в действителност е робот, който работи за ЦРУ.

Единствената прилика с предишните проблемни ситуации, в които Хенке се беше оказвал приклещен, беше въпросът с отговорността. Естествено, нищо не беше по негова вина, той беше просто жертва на злощастни обстоятелства. Просто леко си беше изпатил. Още малко и щеше да излезе, че камъкът сам се е хвърлил върху колата и…

— И какво мислиш да правиш сега? — опитваше се да запази неутрален тон.

Той пое дълбоко дъх и после

въздъхна.

— Всъщност не ми остава много голям избор. Апартаментът скоро ще е готов, но вече хич не смея да живея там. Вилата, естествено, също отпада, а не мога да остана и при Манге. Така че мисля да се махна, да тегля една майна на всичко и да се чупя. Някъде, където няма да могат да ме намерят. Може би в Тайланд, нали Хесус живее там, спомняш ли си го?

Ребека кимна, но не каза нищо.

— Сигурно ще намеря как да се прехранвам, като пристигна там, пък и от апартамента ще паднат някакви кинти, ако се шитне.

Той я изгледа с погледа на малкия брат и наклони глава. Тя бързо бе заподозряла накъде отива разговорът.

— Но ще ми трябва малко начален капитал, за да се измъкна…

Аха, помисли си тя.

Значи това беше, патентованото му решение на всички проблеми. Този път неприятностите, в които се беше забъркал бяха значително по-лоши от обикновено, но финалният щрих беше очакваният.

Трябваха му пари и както обикновено тя беше тази, от която се очакваше да го подпомогне. Малкият Хенке си беше изпатил и няколко лоши типове очевидно бяха по дирите му, така че му трябваха пари, за да избяга и да се скрие.

Най-лошото беше, че колкото и да човъркаше въпроса, не и идваше по-добро предложение. Можеше, разбира се, да предложи да отидат заедно в полицията, той да поеме отговорност за постъпките си и да помогне всичко да се разреши. Но тя знаеше какъв ще бъде отговорът, и дори той, противно на очакванията, да последваше съвета и, тя се съмняваше, че колегите и щяха да са от помощ. Да, сигурно щяха да побързат да го тикнат зад решетките заради „Линдхагенсплан“ и, „Кунгстредгорден“ и по този начин да могат да кажат, че са разрешили двете най-забележителни престъпления това лято. Но по-дълбокото разследване, това около мотивите, които лежаха зад всичко, вероятно щеше да бъде замразено в мига, в който Хенке разкажеше конспирационните си теории. Вместо това той щеше да понесе цялата вина — щеше да бъде самотният извършител и дори и да не беше незаслужено, тя не можеше още веднъж просто да стои, докато го вкарват в затвора.

Решението, което той предлагаше, въпреки всичко беше най-доброто предвид обстоятелствата.

— Колко? — въздъхна тя.

* * *

Разбира се, той не трябваше да и разказва. Отчасти защото отново беше нарушил проклетото правило, но точно тази причина не беше особено трудно да се отхвърли. На практика вече го бяха наказали за това провинение, когато подпалиха апартамента му, а тогава той всъщност не се беше раздрънкал.

С други думи му бяха длъжници. Quid pro quo, така да се каже.

Но причината да си държи езика зад зъбите, която имаше много по-голяма тежест, беше, че той осъзнаваше колко смахнато звучи всичко, когато го разказва на някого другиго. Изводите, до които стигна в колониалната вила и които звучаха солидни като бетон, когато ги разглеждаше самостоятелно, сега бяха като изрязани от „Досиетата X“ и щом той приключи с разказа си, сестрата не беше единствената в стаята, която се съмняваше дали той е с всичкия си.

Трябваше да си мълчи, да говори само за това, което тя вече знаеше, и да запази останалото за себе си.