Колелото на мрака, Чайлд Линкълн

Колелото на мрака

на обложку

Чайлд Линкълн

Шрифт:

Тишина. Древният монах бавно произнесе няколко думи и Церинг преведе:

— Абатът би искал да знае: някой погледнал ли го е?

— Да.

— Колко души?

— Петима.

— И къде са те сега?

— Четиримата са мъртви.

— А петият?

— Аз бях петият.

Когато това бе преведено, старейшината се изправи рязко. После отиде до Пендъргаст, хвана го с костелива ръка и го изправи на крака с неподозирана сила. Впи очи в него. Минутите се изнизваха в тихата стая; тогава монахът отново заговори.

— Старейшината

казва, че това е странно — преведе Церинг. — Ти си изгорил демона. Но са ти били нанесени увреждания, защото след като веднъж си изпитал екстаза от чистата свобода на злото, никога не ще можеш да забравиш тази радост. Ние ще ти помогнем, но никога няма да те възстановим напълно.

— Вече го знам.

Абатът се поклони. Наведе се, взе кутията и я подаде на друг монах, който я отнесе.

— Имаш безкрайните ни благодарности, приятелю Пендъргаст — каза Церинг. — Извърши огромен подвиг — на висока цена.

Пендъргаст остана да стои прав.

— Боя се, че това още не е свършило — отвърна той. — Има крадец измежду вас. Изглежда някой от вашите монаси е мислел, че светът е узрял за пречистване и е организирал кражбата на Агозиена. Трябва да разберем кой е той и да му попречим да го извърши отново — иначе Агозиенът никога няма да е на сигурно място.

След като думите му бяха преведени, старейшината се обърна и го погледна, веждите му бяха леко вдигнати. Настъпи колебание. После старейшината започна да говори, а Церинг преведе:

— Абатът казва, че си прав, не е отминало. Това още не е краят, а само началото. Той ме помоли да ти кажа някои важни неща. Ако обичаш, седни.

Пендъргаст седна, същото стори и старейшината.

— След като ти си тръгна, ние разбрахме кой е открил Агозиена за света и защо.

— Кой?

— Бил е свещеният лама в стената. Древният.

— Вграденият?

— Да. Джордан Амброуз бил очарован от този човек и го е заговорил. Ламата на свой ред го пуснал във вътрешния манастир и му казал да открадне Агозиена. Но не за да пречисти света. Ламата имал друга причина.

— Каква?

— Трудно е да се обясни. Преди пристигането ви през пролетта Негово светейшество Раланг Ринпоче почина. Той е осемнадесетото въплъщение на онзи Ринпоче, който основал манастира преди много време. Ние не можем да продължим като манастир без нашия прероден учител. И така, когато един Ринпоче умре, трябва да излезем в света, за да намерим неговото превъплъщение. Успеем ли, донасяме детето в манастира и го отглеждаме и възпитаваме като следващ Ринпоче. Досега винаги сме постъпвали по този начин. Когато седемнадесетият Ринпоче умря през 1919 година, Тибет беше свободна страна и все още бе възможно да се излиза във външния свят и да се търси неговото превъплъщение. Но след смъртта на осемнадесетия, пътуването на тибетските монаси се оказа много трудно и опасно. Китайците ги арестуваха при подобни мисии, дори понякога ги убиваха. Светият мъж в стената знае много неща. Знае за пророчеството, в което се

казва, че когатоне можем да излезем вън, за да намерим нов Ринпоче, новият Ринпоче ще дойдев Гсалриг Чонг сам. И ние ще го познаем, защото той ще изпълни пророчеството, написано в свещените книги на манастира. Там се казва:

Когато Агозиенът преминава Западния океан.

И мракът се стовари върху колелото на мрака.

Водите ще се вдигнат разярени.

И ще разбият най-дълбокия дворец на дълбините.

И ние ще познаем Ринпоче по неговия пазител.

Който ще се върне в Зелената Тара.

Танцувайки по вълните на Западния океан.

От разрушения дворец на дълбините.

— Така че, за да провери предсказанието, светият мъж пусна Агозиена по света, за да види кой ще го върне обратно. Защото човекът, който го върне, е пазителят на деветнадесетия Ринпоче.

Пендъргаст усети, че го завладява необичайно за него чувство: върховна изненада.

— Да, приятелю Пендъргаст, ти доведе при нас деветнадесетия Ринпоче. — Церинг погледна Пендъргаст с леко развеселено изражение. След което насочи поглед към Констанс.

Тя се изправи.

— Пазителят на… извини ме, но не каза ли, че аз съм въплъщението на Ринпоче? Но това е абсурд — родена съм много, преди той да умре.

Усмивката на монаха стана по-дълбока.

— Не говорех за теб. Говорех за детето, което носиш.

Изненадата на Пендъргаст нямаше край. Той се обърна към Констанс, която гледаше монаха с неразгадаем израз на лицето.

— Дете? — произнесе Пендъргаст. — Но нали отиде в клиника „Фийвършам“. Аз си мислех… Предположих…

— Да — отвърна Констанс. — Отидох в клиниката. Но там разбрах, че не мога да го направя. Независимо, че е… негово.

Церинг бе този, който наруши последвалата тишина.

— Има една древна молитва. Тя казва: „Преведи ме през всички нещастия. Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“

Констанс кимна, отпускайки несъзнателно ръка върху леката издутина на корема си. И тогава се усмихна: усмивка отчасти тайнствена, отчасти срамежлива.

Информация за текста

Douglas Preston, Lincoln Child