Маршрут 666
Шрифт:
Пендъргаст се стрелна напред с такава бързина, че Дагоста подскочи. В следващия миг мъжът лежеше по корем с лице в пепелта, а кракът на Пендъргаст натискаше врата му.
— Мамка му! — изрева мъжът.
— Никой не може да се ебава с Уайти! — изсъска Пендъргаст и усили натиска.
— Не съм искал да те обидя! — извини се онзи.
Кракът леко се повдигна.
— Мефисто се навърта около Маршрут 666 — бързо рече мъжът.
— Къде е това?
— Стига, човече, боли ме! Тръгваш към коловоз 100 и търсиш стария генератор. Спускаш се по стълбата
Пендъргаст махна крака си и човекът се изправи, като разтриваше врат.
— Мефисто не обича външни хора.
— Ние с него трябва да си поговорим за една работа.
— Така ли? И каква работа?
— За Бръчкавите.
Дори в сумрака Дагоста долови как групата настръхва.
— И какво по-точно? — обади се друг висок глас.
— Това ще споделя само с Мефисто. — Пендъргаст кимна на партньора си и двамата закрачиха към дъното на тунела, загърбвайки огъня. Фенерчето светна едва когато пламъците му се превърнаха в мъждива точица.
— Тук човек не може да позволи прояви на неуважение към себе си — спокойно отбеляза Пендъргаст. — Дори пред сополанковци като тия. Ако усетят слабост, тутакси умираш.
— Доста бързичко се справи — каза Дагоста.
— Не е трудно да събориш пияница. При първото си спускане установих, че алкохолът е предпочитаната отрова на това ниво. Освен за един кльощав тип, който седеше най-далече от огъня. Бих се обзаложил, че е от подкожните. Забеляза ли как се чешеше несъзнателно през цялото време. Страничен ефект на фентанила — няма грешка.
Тунелът се разклоняваше и след консултация с малка карта на жп линиите, агентът избра по-тесния ляв пасаж.
— Този отива към коловоз 100 — обясни той.
Дагоста се препъваше подире му. След преход, който изглеждаше безкраен, Пендъргаст най-после спря пред огромна ръждясала машина с няколко огромни колела за ремъчни предавки — всяко по три-четири метра в диаметър. Разнищеният ремък бе струпан на купчина до нея. От другата страна се виждаше желязна стълба към метален мост над някакъв древен тунел. Провряха се под окичена със сталактити тръба с надпис „Високо напрежение“ и се спуснаха по стълбата върху решетестата платформа. В самия й край зееше отвор, през който се слизаше по нова стълба в просторен незавършен тунел. Независимо от наличието на няколко загаснали огнища мястото бе пусто.
— Ще трябва да се спуснем долу — каза Пендъргаст, насочил лъча на фенерчето към пространството в дъното на тунела. Скалата отдолу бе изгладена от допира с безброй ходила и длани. Оттам се надигаше отровна миризма.
Дагоста тръгна пръв, като отчаяно се притискаше към твърдия и хлъзгав базалт. Трябваха му пет страховити минути, за да стигне дъното. Струваше му се, че е заключен в самата сърцевина на земята.
— Много искам да видя как някой дрогиран се катери по това нещо — подхвърли, когато Пендъргаст тупна на земята до него. Мускулите на ръцете му потръпваха от напрежението.
— Над това равнище никой не си подава носа — отвърна агентът. — Освен бегачите.
— Какви бегачи?
— Доколкото
Пендъргаст освети с фенерчето наоколо. Видя се скален проход с ръбести стени. В другия му край метър и половина висока ръждива ламарина закриваше входа на изоставен тунел. Изписано с груби букви предупреждение гласеше: „Само за вътрешни, за всички останали — строго забранено“.
Пендъргаст издърпа тенекията и тя откри прохода със свирепо скърцане.
— Входният звънец — поясни той.
Щом влязоха в прохода, пред очите им се мерна парцалива фигура с главня в едната ръка.
— Кои сте вие? — изпречи се на пътя им изпосталял дългуч.
— Ти ли си Съгледвача? — попита агентът.
— Вън! — заповяда дългучът и започна да ги блъска към ламаринената врата. След миг се намериха отново в скалистия проход. — Казвам се Флинт. Какво искате?
— Идвам при Мефисто — заяви Пендъргаст.
— За какво?
— Аз командвам „Гробницата на Грант“ — малка група под Колумбийския университет. Искам да обсъдя с него убийствата.
Последва тишина.
— А тоя? — Флинт посочи Дагоста.
— Мой бегач — отвърна Пендъргаст.
Флинт го изгледа.
— Оръжие, наркотици? — попита той.
— Не сме въоръжени — отговори Пендъргаст. Изглеждаше някак притеснен в трептящата светлина на главнята. — Нося си обаче малък запас за собствени нужди…
— Тук не се допускат наркотици — заяви Флинт. — Ние сме чиста община.
Дрън-дрън, помисли си Дагоста, забелязал пламтящия поглед на мъжа.
— Съжалявам — каза Пендъргаст. — Не си давам запаса. Щом това е проблем…
— Какво носиш? — поинтересува се Флинт.
— Не е твоя работа.
— Кока? — настоя пазачът и Дагоста долови в гласа му плаха надежда.
— Позна — засмя се Пендъргаст.
— Ще трябва да я конфискувам.
— Какво ще кажеш за едно подаръче? — Пендъргаст измъкна малко пакетче от алуминиево фолио и го подаде. Флинт начаса го тикна някъде зад яката си и кратко нареди:
— След мен!
Дагоста придърпа тенекията на мястото й и последва Флинт към водещата надолу желязна стълба. Тя свършваше при неголям отвор, от който се излизаше на бетонна площадка, издигаща се високо над огромно цилиндрично помещение. Флинт зави и пое по бетонна рампа, която се виеше спираловидно покрай стената. Докато се спускаха, Дагоста забеляза, че на места са издялани кухини в стената. Всяка от тях се обитаваше от сам човек или семейство. Светлините от свещи и газени лампи трепкаха по нечисти лица и постели. Забеляза пречупена тръба да стърчи от стената. От нея течеше вода и се събираше в мътна локва, издълбана в дъното на цилиндъра. Наоколо се мотаеха няколко фигури, които явно перяха. Мръсната вода се стичаше в малко поточе към дупка в стената.