Моят университет ВИМЕСС Русе

Хаджиев Тодор

Част 3. Първите години на студентите

За нас, младите студенти във ВИМЕСС, първата година се оказа най-трудна. Някои момчета и момичета за пръв път се отделяха от дома и родителите си и трябваше да се научат сами да се справят с живота. От друга страна, обучението по Висша математика /Диференциално и Интегрално смятане / с два изпита и по Теоретична механика / Статика, Кинематика и Динамика/ с два изпита, се оказа невъзможно за някои студенти. Получиха двойки на изпитите, не се справиха и на поправителните изпити и трябваше да напуснат Института.

3.1. Първи приятелства

Естествено е, че ние с моя съквартирант Николай Костадинов Николов се опознахме и сприятелихме най-напред. Той беше в специалността „Селскостопанско машиностроене”, но лекциите се слушаха от всички групи заедно в големите лекционни зали. Затова сутрин ходехме пеша до Института, а през свободното време се разхождахме в центъра на Русе и

разглеждахме забележителностит му.

Николай и Тодор пред лъва в центъра на Русе, 1955 г.

Тих и скромен като мен, но Николай по-лесно се свързваше с момичета. Харесали се с Янка – младата готвачка в кухнята на студентската столова и започнаха да се разхождат и да ходят на кино. Тя му сипваше по-големи порции и това му харесваше, защото е свикнал вкъщи майка му да го храни добре. Приятелството между Николай и Янка не остана скрито за приятелите му, защото когато някой ме попита: „Къде е Колю?”, аз отговарях: „Колю е с Янка”. Това звучеше като: „Колюсянка” и Николай получи прякора:”Сянката”. Янка ме запозна със своята приятелка Людмила от село Байкал Плевенско. Тя учеше в Средното училище „Баба Тонка” Русе и живееше при своя леля. Беше едно срамежливо самотно момиче с красиво лице, излъчващо някаква скрита тъга. Аз също самотен младеж и най-напред се харесахме като събеседници. Въпреки, че не съм много приказлив, повече говорех аз, а тя ме слушаше с интерес, като се обаждаше само от време на време. Един ден Людмила ме помоли да й помогна в решаването на някои задачи по математика и аз я поканих в квартирата си. Николай го нямаше – може би беше на кино с Янка. Ние се настанихме на масата и Людмила извади от чантата си учебник и тетрадка, на която трябваше да се решават задачите, зададени за домашно. Започнахме да решаваме задачите, но аз повече се заглеждах в стройното тяло и красивото й лице, а по-малко в тетрадката. Момичето беше облечено в ученическото облекло – черна пола и блуза. Имаше дълга черна коса, оплетена в две плитки, които висяха пред гърдите й. Това предаваше още по-чаровен вид на нейната фигура и аз усещах, че заедно с нейните биологични лъчи в мен се забиват и стрелите на любовта. Едва дочаках да решим задачите, прегърнах я нежно и я целунах по румената буза и устните. Тя не се отдръпна грубо, само се притесни и нищо не каза, от което разбрах, че й хареса. Така започнахме ученическа любов с Людмила, без плътски удоволствия. Разхождахме се из русенските паркове, разказвахме си за нашите семейства, коментирахме въпроси по различни теми и дори понякога се целувахме, седнали на някоя пейка. Една вечер, тъкмо се целувахме седнали в крайдунавския парк, минават двама патрулиращи милиционери. /Тогава в градските градини и паркове имаше постоянна охрана. Затова не се трошаха пейките и детските съоръжения./ Тъй като Людмила беше с ученическа униформа, сержантът извика: – Ученици, имате две нарушения: Първо стоите в парка след вечерния час за учениците, 8 часа и второ, целувате се на обществено място, което е забранено. Тогава аз подадох на милиционера личния си паспорт и му казах: – Аз съм 20-годишен студент и закъ+сняхме с приятелката ми, защото нямаме часовник. Ще се приберем веднага. Милиционерът ми върна паспорта и нареди:

– Прибирайте се веднага в квартирите си!

Людмила като ученичка в 10-ти клас- 1958 г. и като моя съпруга -1980 г.

Людмила завърши средното си образование през пролетта на 1960 г. и започна да работи като продавачка в един павильон в Русе. Аз започнах да работя по дипломната си работа в Машинно – тракторната станция град Левски и в родното си село. Срещите ни с Людмила ставаха все по-рядко. След дипломирането си започнах работа в Плевен и мислех, че за да се оженя трябва да имам вече малко пари и не потърсих Людмила, за което съжалявам. Тя заминала при брат си в Родопските мини „ГОРУБСО”, където той вече работел, след уволнението от казармата. Така житейските ни пътища се разделиха. Срещнахме се случайно в центъра на Плевен през 1979 г., аз като разведен, а тя като вдовица. Както гласи народната поговорка: „Стара любов ръжда не хваща”, любовта пак се появи между нас. Решихме да се съберем, сключихме брак и живяхме с разбирателство и любов до нейната смърт на 28 февруари 2015 г. Вечна й памет!

В нашата Първа група от специалността: „Ремонт и експлоатация на автомобили, трактори и селскостопански машини” от 22-ма човека, най-напред успях да се сприятеля с Велико Стоянов от Русе и Алекси Крумов от село Върбово Видинско. Момчета от бедни семейства, току що завършили средното си образование, те бяха облечени в старите си дрехи, но щастливи, че са осъществили мечтата си да станат студенти. Аз бях по-добре облечен не защото съм от по-богато семейство, а защото след завършването на Плевенската гимназия не можах да стана студент в Софийската Политехника, въпреки високия бал, защото се пазеха определен брой места за кандидати с предимства: деца на активни борци против фашизма, български граждани мюсюлмани и цигани, офицери и сержанти съкратени от българската армия и други. Работих една година в родното си село и успях да си купя нови дрехи: спортно сако, панталон, балтон и обувки.

Щастливите студенти Велико, Алекси и Тодор

Оригинален беше Георги Костадинов от село Надър Бургаско. Той прекара зимата 1955–1956 г. облечен с ученическия си шинел и обут с гумени цървули.

Георги Костадинов с шинел и Тодор с балтон в центъра на Русе, Декември 1955 г.

С тези момчета си допаднахме както по социален произход, така и по характер и морал и бяхме близки приятели през целия курс на обучението ни в Русе. Когато започнахме да разработваме курсови проекти, свързани с изчисления и чертежи, се събирахме четирима приятели да работим заедно: Тодор, Алекси, Велико и Цветан Цанов. Велико беше женен и със съпругата си Нина живееха на квартира в къща с дворче на улица Плевен 22, където правехме и другарски обяд. Кой каквото носеше, изяждахме го заедно. Цветан от село Дерманци Ловешко носеше едър балкански боб, който Нина така вкусно сваряваше в голяма тенджера на огън в двора. Ние, гладните студенти, изяждахме този боб с голям апетит и удоволствие. След като издържахме успешно Третата изпитна сесия, имаме по-високо самочувствие и можем да седнем за кратка почивка.

От ляво надясно: Иван Куклин, Алекси, Тодор и Николай Костадинов пред сградата на ВИМЕСС, Февруари 1956 г.

Наши студенти се свързали с училището за медицински сестри в Русе и се организираха срещи с музика, танци и запознанства. По-опитните в любовта момчета завързаха сериозни запознанства, някои от които завършиха с женитби. От моите приятели такива бяха Александър Васильовски, Ангел Георгиев, Ганчо Гужгулов и други. Аз, като стеснителен и нямащ опит в отношенията с момичета, не успях да завържа никаква връзка, а само танцувах.

3.2. Занимания през свободното време

Ние студентите във ВИМЕСС Русе нямахме много свободно време, защото имахме занятия и в събота до обед. При хубаво време, някой неделен ден, нашата група правехме колективна разходка сред природата – в Дунавския парк, или в парка Липник край Русе. Бяхме много жизнерадостни, весели и с бодро настроение се забавлявахме приятно. Разказвахме си забавни истори, пеехме песни, шегувахме се и си правехме снимки. Най-често пеехме две песни, чиито текстове не съм забравил и до сега:

„Колко кофти сме сега в Дунавската равнина!В стола само боб се вари, станали сме на чорбари.Нали сме Марко Тотевци!Беларуса МеТеЗе ще поправяш в МеТеСе,А понякога дори Зеторът ще те мори —Нали сме Марко Тотевци!”„Живееше в щата Вержиния млад негър на име Джуел,зъбите му бели актинии, а кожата мляко с кафе.Красив беше младият негър – същински кафяв Аполон.Видя го жената на кмета и страстно се в него влюби.Покани го някаква мебел по стълбите уж да качи.Почерпи го първо с уиски, погали го нежно с ръка,А после с огън стихиен показа му, че е жена."

Зимна разходка, Март 1956 г.

При пеенето на тези думи лицата на колежките засияваха – явно мечтаеха и на тях да се случи такова преживяване. Аз не зная дали тези песни са изпълнявани по радио София, или дискотеките, защото тогава нито съм слушал радио, нито съм посещавал дискотеки. Тон за песен обикновено даваше колежката Слава Петрова, а баритонът на Жоржета Колева се извисяваше над всички гласове. Пеехме всички, кой както може и веселбата беше неописуема.