Обикновен гений

Болдаччи Дэвид

— Не очаквай чудеса — предупреди го на следващия ден психоаналитикът, когато се срещнаха в някакво кафене. — Тези неща изискват време. А и тя има крехка психика.

— Никога не ми е приличала на човек с крехка психика — скептично поклати глава Шон.

— Външно е така. Но в душата й се вихрят коренно различни емоции. Тя е класически пример за победител с ясно изразени обсесивни инстинкти. Сподели, че тренирала по няколко часа дневно. Вярно ли е?

— Доста дразнещ навик — кимна Шон. — Но отдавна не е прибягвала

до него.

— Не е ли прекалена чистница? По време на разговора ни отказа да отговори на този въпрос.

Шон за малко не се задави с кафето.

— Ако можеше да надникнеш в джипа й, изобщо нямаше да задаваш подобен въпрос. Тя е най-голямата мърла на света. Винаги има какво да прибави и към най-голямата купчина боклук.

— Вярно ли е, че е единственото момиче от петте деца в семейството?

Шон кимна.

— Баща й е бил полицейски началник в Тенеси, а всичките й братя са ченгета.

— Това вече е прекалено, Шон. Ако аз бях член на подобно семейство, едва ли щях да бъда арестуван двайсетина пъти още преди да завърша колежа.

— Бил си машина за нарушения, а? — усмихна се Шон.

— Беше през шейсетте, човече. Всеки под трийсет беше машина за нарушения.

— Все още не съм се свързал с родителите й. Не ми се иска да ги уведомявам за последните събития.

— Къде са те?

— На Хаваите, където се радват на втори меден месец. Свързах се с най-големия й брат Бил Максуел, който е полицай във Флорида. Разказах му само част от инцидента. Той настоя да тръгне незабавно. Убедих го да не идва. Тя ще се оправи ли?

— Знам какво искаш да чуеш, но все още не мога да ти отговоря — поклати глава Хорейшо. — Всичко зависи от нея.

По-късно през деня Шон отиде да види Мишел в клиниката. Завари я облечена в джинси и широка тениска, а косата й беше вързана на конска опашка.

Той седна на стола срещу нея. Взе ръката й между дланите си, а тя не се възпротиви.

— Ще се оправиш, Мишел.

Не беше сигурен дали не греши, но пръстите й май се стегнаха около ръката му. Побърза да ги стисне в отговор.

Вечерта реши да използва един от банкоматите в района и почти се изсмя на жалката сума, която се появи на дисплея. За съжаление още първите вноски за клиниката се оказаха доста солени и не можеха да се покрият с осигуровката на Мишел. Притиснат от безпаричието, Шон изтегли част от пенсионните си вноски, с което автоматично си навлече строги финансови санкции. Осребри и една стара застрахователна полица. След инцидента с Мишел той изобщо не беше работил, което нямаше как да не се отрази на финансите му.

Търсеше си работа, разбира се, използвайки старите си контакти. Но до момента не беше получил нито едно предложение, заслужаващо внимание. Във Вашингтон изгодни оферти получаваха само частните детективски фирми с препоръки от най-високо място, каквито той вече не притежаваше,

а осигуряването на нови изискваше много време. В момента финансовото му състояние беше такова, че парите му щяха да стигнат само за още няколко нощувки в мотела. Затова затегна колана и продължи да чука на всички врати.

Накрая, след като изчерпа всички възможности, беше принуден да направи нещо, което преди време категорично си беше забранил. Обади се на Джоун Дилинджър, някогашна агентка на Сикрет Сървис, а в момента вицепрезидент на голяма фирма за частни разследвания. За нещастие бе и бивша негова любовница.

— Разбира се, Шон — измърка в слушалката Джоун. — Нека утре обядваме заедно. Сигурно съм, че ще измисля нещо,което можем да направим заедно.

Шон остави слушалката и погледна към прозореца на мизерния мотел, който вече не можеше да си позволи.

— Страхувах се, че ще каже точно това — мрачно промърмори той.

7

Жената изглежда добре, призна пред себе си Шон. Безупречна прическа и грим, къса и плътно прилепнала рокля, високи тънки токчета, придаващи подходящата височина на дребната й, но стройна фигура. Бедрата й бяха стегнати и твърди, а бюстът голям и абсолютно истински, което Шон знаеше от опит. Да, тя наистина изглеждаше добре. Дори страхотно. Което обаче не събуди никакво вълнение у него.

Джоун Дилинджър, изглежда, го разбра, с бърз жест го покани да седне и напълни чашите с кафе.

— Отдавна не сме се виждали — любезно се усмихна тя. — Вероятно си заловил още куп серийни убийци.

— Не и тази седмица. — Той направи опит да отвърне на усмивката й и разбърка захарта в кафето си.

— Как е онова заядливо момиченце, с което си в екип? Милдред ли беше?

— Казва се Мишел — натъртено отговори той, предизвиквайки леко повдигане на веждите й. — Благодаря, добре е.

— Още ли работите заедно?

— Да.

— Явно е добра под прикритие, защото не я виждам.

Дойде ред на Шон да стане подозрителен. Дали вече беше научила за инцидента с Мишел? Джоун обичаше да държи нещата под контрол.

— Днес е заета — небрежно каза той. — По телефона ти споменах, че току-що се връщаме от Райтсбърг. Обадих ти се да попитам за някоя работа на парче, стига да се намира такава.

Джоун остави кафето, изправи се и закрачи напред-назад. Шон не беше сигурен защо го прави — може би за да му демонстрира за пореден път великолепната си фигура. Иначе умна и задълбочена, тя ставаше безкрайно елементарна в момента, в който нещата опираха до секс и интимни отношения. Обикновено слагаше знак за равенство между тях, но той подозираше, че използва първото като заместителна второто.