Окото на тигъра
Шрифт:
— Струва ми се, че не трябва да го правиш, Хари — извика подире ми тя, но аз вече отварях капака на машинното отделение.
— Хайде да се върнем някой друг път — настоя тя, но аз се спуснах по стълбичката към рафта, на който бяха наредени кислородните бутилки и свалих един двоен комплект „Дрегер“. Поставих дихателния клапан и проверих уплътнението, всмуквайки въздух през гумения маркуч на шнорхела.
Хвърлих бърз поглед към палубата, за да се уверя, че не ме наблюдава, и се пресегнах да изключа скрития шалтер на електрическата инсталация. Сега никой не можеше да включи машините на „Танцуващата“, докато бях във водата.
Пуснах през кърмата стълбичката за гмуркане и отидох да се преоблека в каютата — в непромокаем костюм от неопрен с къси ръкави и качулка, колан с тежести и нож, плексигласова извита маска и плавници.
Нарамих водолазния апарат и взех едно кълбо тънко найлоново въже, което напъхах в колана си.
— А какво ще стане, ако не се върнеш? — попита Шери, показвайки за първи път страх. — Искам да кажа, какво ще стане с мен?
— Ще повехнеш от скръб — рекох й аз и слязох от борда, но не с ефектен скок назад, а просто се спуснах по стълбичката, което повече подхождаше на възрастта и достойнството ми.
Водата беше прозрачна като планински въздух и щом се гмурнах с главата надолу, можех да видя всяко камъче по дъното, отдалечено на петдесет фута.
Дъното беше обсипано с корали в прекрасни цветове и осветено на петна от процеждащата се светлина. Когато се добрах до него, изваяните коралови очертания имаха по-омекотени форми, замъглявани от дълбочината, и спокойствието им се нарушаваше от безчетните тропически риби, блещукащи като скъпоценни камъни. Тук имаше и дълбоко врязани просеки, и стърчащи кули от корал, между които се простираха открити пространства, обрасли с виещи се водорасли или пък посипани с ослепително бял коралов пясък.
Ориентирите ми се оказаха удивително точни, като се има предвид, че бях изпаднал в полусъзнание от загубата на кръв. Котвата за малко не бе попаднала върху самия вързоп. Той лежеше като някакво ужасяващо морско чудовище на едно от откритите пространства — зелен и тумбест, чиито развързали се въжета се поклащаха наоколо като пипала.
Коленичих до него, а около мен се натрупаха пасажи от дребни рибки, нашарени като зебри в златисто и черно, в такива количества, че трябваше да изпусна няколко мехура въздух, за да ги отпъдя, преди да се заема с работата си.
Откачих от колана си найлоновото въже и завързах единия му край за вързопа, пристягайки го на няколко места с моряшки възли. После поех към повърхността, развивайки бавно въжето. Изскочих над водата на около трийсет фута от „Танцуващата“, доплувах до стълбичката на кърмата и се покатерих на палубата. Вързах края на въжето към облегалката на палубната пейка.
— Какво откри? — нетърпеливо попита Шери.
— Още не знам какво е — отвърнах аз. Бях устоял на изкушението да отворя вързопа на дъното. Реших, че си струва да направя подобна жертва, за да мога да видя изражението й, когато смъкна брезента пред нея.
Свалих водолазния костюм и го сгънах внимателно, след като го изплакнах с чиста вода. Искаше ми се любопитството й да я погложди още малко.
— По дяволите, Хари. Хайде, изтегли го — най-сетне избухна тя.
Спомних си, че вързопът тогава ми се стори безкрайно тежък, но пък бях останал почти без сили. Подпрях се на перилата и започнах да измъквам въжето. Вързопът беше тежък, но не толкова, че да не мога да го извадя, а докато го изтеглях нагоре, навивах на китката си мокрото въже с опитността на стар рибар.
Зеленият брезент се появи на повърхността край борда и от подгизналото платнище шурнаха струйки вода. Пресегнах се и хванах пристегнатото на възли въже, повдигнах го рязко и прехвърлих вързопа през борда. Той тупна тежко на палубата. Чух как металът застърга дървото.
— Отвори го — нетърпеливо заповяда Шери.
— Веднага, мадам — откликнах аз и изтеглих рибарския нож от канията на колана ми. Ножът беше остър като бръснач и бързо прерязах въжетата.
Шери беше се надвесила, изгаряна от любопитство, и гледаше как разгъвам втвърдилите се мокри краища на платнището, а аз наблюдавах израза на лицето й.
Щом разпозна съдържанието на вързопа, алчното й, предвкусващо победата лице засия от радост. Разпозна го преди мен, но после тутакси очите и лицето й сякаш се скриха зад плътна завеса.
Всичко беше изиграно много добре, тя бе опитна артистка. Ако не бях я наблюдавал внимателно, нямаше да забележа краткотрайния изблик на чувства.
Погледнах към невзрачния предмет, заради който толкова много хора бяха убити или обезобразени, и замръзнах от изненада и учудване. Разочарованието ми бе пълно. Той съвсем не бе онова, което очаквах.
Половината от него беше силно разядена, сякаш от песъкоструен апарат, а бронзът — остърган, излъскан и дълбоко нащърбен. Горната половина не беше засегната, но бе покрита с плътна зеленикава корица от продължителното окисляване, а ухото за веригата бе непокътнато, както и украшението, което ясно личеше въпреки корозията — хералдически герб или пък част от него и девиз, изписан с живописни средновековни букви. Написаното бе нечетливо, тъй като повечето от буквите, разположени във вълнообразен ред, бяха изпаднали и на тяхно място лъщеше оголеният метал.
Пред мен лежеше корабна камбана, излята от масивен бронз, тежала някога почти сто фунта, с ухо на купола и с широко извити краища в долната част.
Обърнах я наопаки с любопитство. Езикът й беше съвсем ръждясал, а вътрешността й бе покрита със слой от охлювчета и други мекотели. Озадачаваха ме износването и ръждата по външната стена на камбаната, но внезапно открих отговора на загадката. Виждал бях и други метални предмети, останали продължително под водата и белязани по същия начин от времето. Камбаната е била полузаровена в пясъчното дъно, а стърчащата й част е била изложена на приливите при Топовния пролом и фините коралови песъчинки бяха остъргали четвърт инч от външната повърхност на метала.