Отмъщение от отвъдното
Шрифт:
И така, в първата неделя след завръщането си в бащиния дом тази жена влезе в параклиса заедно с родителите си, а Пейтън се прехласна ужасен и впери поглед в задника й, който подскачаше под роклята на червени и бели цветя, същинска заснежена розова градина при земетресение. Може би дори бе зяпнал от смайване, но като се извърна, срещна гневния поглед на Арти Хойт, а след това отношенията им вече не бяха същите. И преди случилото се не бяха близки, но поне се държаха учтиво, когато пътищата им се пресичаха. А сега рядко се поздравяваха или си кимаха и не си бяха продумали, докато съдбата и изчезналото момче на семейство Фарадей не ги събраха
Отначало Пейтън не проумяваше защо Арти просто не се откаже и не се прибере у дома. Затрудняваше го дори умереното темпо, което Пейтън и Моли задаваха, освен това се принуждаваха често да спират, за да може Арти да се съвземе и да пийне вода от шишето, което носеше в раницата си. Пейтън скоро осъзна, че дори това да му струва живота, Арти няма да му достави удоволствието да отпадне и да остави Пейтън да търси сам. Но след като веднъж го осъзна, Пейтън със зловеща наслада ускори крачка за известно време, докато не разбра, че тази безсмислена жестокост обезсилва предишния му стремеж към набожност и разкаяние въпреки погледите, които хвърляше след младите жени от време на време.
Наближаваха оградата, разделяща този имот от другия — оставено на угар поле с малко езерце в средата, засенчено от дървета и храсти. На Пейтън му беше останала съвсем малко вода, Моли също бе ожадняла. Реши да я напои от езерцето и да приключи издирването за днес. Арти едва ли щеше да възрази, стига не той, а Пейтън да предложи да сложат точка засега.
— Да отидем на онази нива и да я огледаме — предложи Пейтън. — И бездруго ми трябва вода за кучето. След това можем да прекосим напряко до пътя и да се върнем до колите. Съгласен ли си?
Арти кимна. Приближи се до оградата, хвана се за нея и се опита да се прехвърли от другата страна. Стъпи с единия крак на земята, но другият отказа да го последва. Просто не му достигаха сили да продължи. Според Пейтън Арти имаше вид на човек, който иска да легне и да умре, но не го прави. Имаше нещо достойно за възхищение в отказа му да се предаде, макар и да не се дължеше толкова на тревогата му за Боби Фарадей, колкото на гнева му към Пейтън Кармайкъл. Накрая обаче се видя принуден да признае поражението си и се приземи от същата страна на оградата, от която бе тръгнал.
— Дявол го взел! — изруга той.
— Чакай, ще те повдигна — обади се Пейтън.
— Мога и сам — възрази Арти. — Само един момент, да си поема въздух.
— Хайде, стига, и двамата вече не сме млади. Ще ти помогна да се прехвърлиш, а после ти ще помогнеш на мен от другата страна. Няма смисъл да се изтрепваме само за да си натрием взаимно носовете.
Арти обмисли чутото и кимна в знак на съгласие. Пейтън върза каишката на Моли за оградата, да не би да надуши нещо и да й скимне да хукне нанякъде, после се наведе и събра длани, за да може Арти да стъпи с ботуша си. Когато ръцете му обхванаха стъпалото и Арти се хвана здраво за оградата, Пейтън го повдигна. Или се оказа по-силен, отколкото смяташе, което бе напълно възможно, или Арти бе по-лек, отколкото изглеждаше, което не изглеждаше твърде вероятно. Така или иначе, Пейтън без малко не катапултира Арти от другата страна на оградата. Само благоразумното прехвърляне на левия крак и на
— Какво беше това, по дяволите? — попита Арти, след като се спусна на земята и стъпи здраво.
— Извинявай — каза Пейтън. Мъчеше се да не се разсмее, но успяваше само донякъде.
— Е, не знам с какво се храниш, но бих опитал и аз.
Пейтън започна да се прехвърля през оградата. Беше в добра форма за мъж на неговата възраст и този факт доста го радваше. Арти протегна ръка, за да му помогне да запази равновесие, и Пейтън я пое, макар да не се нуждаеше от помощ.
— Интересното е, че вече не ям много — отбеляза Пейтън, когато се озова от другата страна. — Преди имах страхотен апетит, а сега ми стига да закуся сутрин и да хапна нещо малко вечер. Дори се наложи да си пробия още една дупка на колана, за да не ми падат проклетите панталони.
Арти Хойт сведе поглед към коремчето си и леко поруменя. Пейтън изтръпна.
— Не исках да прозвучи така, Арти — тихо се извини той. — Докато Рина беше жива, тежах петнайсет килограма повече. Угояваше ме, все едно се кани да ме заколи за Коледа. Без нея… — Думите му заглъхнаха и той отмести поглед.
— Какво ми обясняваш! — отвърна Арни след малко. Явно му се искаше да продължи разговора, след като дългото мълчание помежду им вече бе нарушено. — Ако не е пържено или не е в питка, жена ми не го брои за храна! Да можеше, щеше и сладкишите да пържи!
— Понякога в Европа ги пържат! — отбеляза Пейтън.
— Не думай! — донякъде отвратено възкликна Арти. — Боже, не го казвай на жена ми. И бездруго шоколадът е най-близкото подобие до здравословна храна, до което се докосва.
Двамата тръгнаха към езерото. Пейтън свали каишката на Моли. Знаеше, че е надушила близостта на водата и не искаше да я мъчи, като я принуждава да върви бавно с тях. Шпаньолката хукна напред като черно-бяла стрела и не след дълго се изгуби от поглед сред високите треви.
— Хубаво куче — отбеляза Арти.
— Благодаря — отвърна Пейтън, — добричка е. Като дете ми е.
— Да — съгласи се Арти. Знаеше, че Пейтън и съпругата му не са благословени с деца.
— Виж, Арти, от известно време ми се ще да ти кажа нещо — поде Пейтън и замълча за миг, за да намери точните думи, после си пое дълбоко дъх и заяви направо: — Онзи път в черквата, малко след като Лидия се върна, аз… Искам да се извиня, задето й зяпах…
— … задника — довърши Арти вместо него.
— Да, това. Просто искам да се извиня. Не беше редно. Особено в черквата. Не беше по християнски. Ама не е, каквото си мислиш.
Внезапно Пейтън осъзна, че е нагазил в блато, образно казано. Най-вероятно щеше да му се наложи да обяснява какво според него си е въобразил Арти, че си мисли той, Пейтън, и какво си бе мислил всъщност, а то бе, че според него дъщерята на Арти Хойт изглежда като дирижабъла „Хинденбург“ точно преди да се разбие.
— Едро момиче е — печално отбеляза Арти и избави Пейтън от по-нататъшното неудобство. — Вината не е нейна. Бракът й се разпадна, лекарите й предписаха хапчета против депресията и тя внезапно започна да пълнее. Не стига, че яде за двама, ами това е само част от проблема. Когато е тъжна, яде още повече, натъжава се още повече и се тъпче още повече. Порочен кръг. Не те виня, че я зяпаше. Ако не ми беше дъщеря, и аз щях да я зяпам. Всъщност срам ме е да го призная, обаче и аз понякога я гледам така.