Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

Когато същите тези търговци си тръгваха, каруците им бяха натоварени със стоки, които човек можеше да намери само в Университета. Медика правеше лекарства — истински лекарства, а не оцветена смрадлива вода или пенкилер за едно пени. Алхимическият комплекс произвеждаше собствени чудеса, за които имах само бегла представа, както и суровини като нафта, сяра и двойно гасена вар.

Може и да съм пристрастен, но според мен е справедливо да се каже, че по-голямата част от материалните чудеса на Университета идваха от работилницата за изобретения —

шлифовани стъклени лещи, блокчета волфрам и стомана от Глантз и златни листове, които бяха толкова тънки, че се късаха като хартиени салфетки.

Но ние правехме много повече от това. Произвеждахме симпатични лампи и телескопи, топлопоглъщатели и други механизми, помпи за сол, трилистни компаси, една дузина варианти на лебедката на Текам и оста на Делевари.

Изобретателите като мен изработваха тези неща и когато търговците ги купуваха, ние получавахме комисионна — шейсет процента от продажбата. Това беше единствената причина да разполагам с някакви пари. И тъй като по време на приемните изпити нямаше занятия, разполагах с цял цикъл дни за работа в Рибарника.

* * *

Отидох до Ателието — склада, от който изобретателите вземаха срещу подпис инструменти и материали. Изненадах се, като видях един висок и блед студент, който стоеше до прозореца и изглеждаше дълбоко отегчен.

— Джаксим? — попитах го аз. — Какво правиш тук? Това е работа за някой друг.

Джаксим кимна мрачно.

— Килвин все още ми е малко… сърдит — обясни той. — Нали се сещаш, заради огъня и всичко останало.

— Съжалявам — рекох аз.

Джаксим беше пълноправен ре'лар като мен самия. В момента можеше да се занимава с различни свои проекти. Да бъде принуден да върши такава черна работа не беше просто досадно, а и го унижаваше публично. Освен това той губеше пари и не можеше да продължи учебните си занятия. Това наказание беше извънредно неприятно.

— От какво имаме недостиг? — попитах аз.

Избирането на подходящ проект в Рибарника си беше изкуство. Няма значение дали си направил най-ярката симпатична лампа или най-ефективния комин в историята на работилницата за изобретения. Докато някой не ги купеше, човек не можеше да изкара и пукнато пени комисионна.

За много от останалите работници това не беше голям проблем. Те можеха да си позволят да чакат. Аз, от друга страна, имах нужда от нещо, което да се продаде бързо.

Джаксим се облегна на тезгяха между нас.

— Един керван току-що изкупи всички палубни фенери — отвърна той. — Остана ни само онзи, грозния, направен от Вестон.

Кимнах. Симпатичните лампи бяха идеални за корабите. Трудно се чупеха, в дългосрочен план излизаха по-евтини от маслените и нямаше опасност да предизвикат пожар на кораба.

Направих сметка наум. Можех да изработя две лампи наведнъж и да спестя малко време, като правя частите по две едновременно. Така щях да бъда сравнително сигурен, че те ще се продадат, преди да ми се наложи да платя таксата за обучение.

За съжаление палубните фенери не бяха никак лесни за изработване. Щеше да ми се наложи да работя усърдно поне четирийсет часа и ако допуснех някоя грешка, те просто нямаше да проработят. Накрая нямаше да имам нищо, щях да съм си изгубил времето напразно и да съм натрупал дълг към Ателието за материалите, които съм пропилял.

И все пак нямах голям избор.

— Предполагам, че тогава ще правя лампи — казах аз.

Джаксим кимна и отвори регистъра. Започнах по памет да изреждам от какво имам нужда.

— Ще ми трябват двайсет средни необработени излъчвателя, два комплекта детайли от високата матрица, диамантено острие, тентен стъкло, два средни тигела, сто и дванайсет грама калай, сто и седемдесет грама хубава стомана, петдесет и шест грама никел…

Джаксим кимна сякаш на себе си и се захвана да записва в регистъра.

* * *

Осем часа по-късно влязох през входната врата на „При Анкер“, вмирисан на горещ бронз, катран и въглищен дим. Беше почти полунощ и помещението беше кажи-речи празно, с изключение на няколкото заклети пияници.

— Изглеждаш скапан — отбеляза Анкер, когато се приближих до бара.

— И така се чувствам — признах аз. — Предполагам, че в казана не е останало нищо, нали?

— Тази вечер народът беше гладен — поклати глава той. — Имам малко студени картофи, които смятах да хвърля в супата за утре, и половин печена тиква.

— Давай ги насам — казах аз. — Макар че ще ти бъда благодарен и за малко солено масло.

Той кимна и се отдалечи от бара.

— Не си прави труда да ги претопляш — извиках след него аз. — Просто ще ги кача с мен в стаята.

Той донесе паница с три едри картофа и половин златиста тиква с формата на камбана. В средата на тиквата, там, където бяха махнати семките, беше сложил щедра бучка масло.

— Ще взема и една бутилка бредонска бира — казах аз, като поех паницата. — Нека да е затворена, не искам да я разлея по стълбите.

До малката ми стая имаше три стълбища. След като затворих вратата, захлупих внимателно тиквата върху паницата, сложих бутилката отгоре и увих всичко това в парче зебло, което можех да нося с една ръка.

След това отворих прозореца и се качих на покрива на странноприемницата. От там до покрива на пекарницата от другата страна на уличката ми беше нужен само един малък скок.

Непълната луна беше увиснала ниско в небето и ми осигуряваше достатъчно светлина, за да виждам, без самият аз да се забелязвам лесно. Не че това особено ме безпокоеше. Наближаваше полунощ и улиците бяха тихи. Освен това бихте се изненадали, ако знаехте колко рядко хората поглеждат нагоре.

Аури седеше върху един широк тухлен комин и ме чакаше. Носеше роклята, която й бях купил, и лениво люлееше босите си крака, загледана нагоре в звездите. Косата й беше толкова тънка и лека, че образуваше нещо като ореол около главата й, който се появяваше дори и при най-слабия полъх на вятъра.