Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

Престорих се, че наблюдавам тълпата долу, докато Дена не се приближи и не ме потупа по рамото.

— Квоте — разтревожено каза тя. — Съжалявам, че те безпокоя, но изглежда, че съм си загубила обицата. Ще бъдеш ли така добър да ми помогнеш да я потърсим? Сигурна съм, че само преди малко беше на ухото ми.

Съгласих се и скоро се наслаждавахме на няколко мига насаме, докато претърсвахме пода и главите ни почти се докосваха. За щастие роклята на Дена беше по модегански стил, надиплена свободно около краката

й. Ако беше с цепка отстрани по сегашната мода във Федерацията, гледката как пълзи по пода щеше да е доста скандална.

— В името на божието тяло! — промъмрих аз. — Откъде го намери тоя?

— Тихо! — Дена се изкикоти тихо и гърлено. — Ти беше този, който предложи да се науча да свиря на арфа. Келин е доста добър учител.

— Модеганската арфа с педали тежи пет пъти повече от теб самата — възразих аз. — Тя е салонен инструмент. Никога няма да можеш да пътуваш с нея.

Тя спря да се преструва, че търси обицата си, и ме изгледа пронизващо.

— И откъде знаеш, че някой ден няма да имам салон, в който да свиря на такава арфа?

Сведох отново поглед към пода и свих рамене.

— Предполагам, че става за начинаещи. Как ти се струва засега?

— По-добре е от лирата — отвърна тя. — Вече го виждам. Макар да свиря само „Катеричка върху сламен покрив“.

— Добър ли е? — иронично й се усмихнах аз. — Имам предвид с ръцете.

Дена леко се изчерви и за момент помислих, че ще ме удари. Но навреме се сети, че трябва да запази благоприличие, и се задоволи само да ме изгледа с присвити очи.

— Ужасен си — обвини ме тя. — Келин се държи като съвършен благородник.

— Дано Техлу да ни опази от всички съвършени благородници.

Тя поклати глава.

— Имах предвид в буквалния смисъл — обясни. — Никога преди не е напускал Модег. Държи се кротко като котенце в кошница.

— Значи сега си Динаел? — попитах аз.

— Засега. И за него — каза тя и ме погледна косо с лек намек за усмивка. — Бих предпочела да продължиш да ми казваш Дена.

— Добре е да знам това — отбелязах аз и след това вдигнах ръка от пода, разкривайки гладката изумрудена сълза на обицата.

Дена направи откриването й цяло представление и я вдигна така, че да проблесне на светлината.

— А! Ето я!

Станах и й помогнах да се изправи. Тя отметна косата си от рамото и се наведе към мен.

— Не ме бива много в слагането на тези неща — призна тя, — ще ми помогнеш ли?

Пристъпих и застанах по-близо до нея, а тя ми подаде обицата. От тялото й се носеше леко ухание на диви цветя. Но под него усетих аромата на есенни листа — тъмното ухание на косата й, примесено с мириса на пътна прах и въздуха преди лятна буря.

— И така, какъв е той? — меко попитах аз. — Нечий втори син?

Тя едва доловимо поклати глава и един кичур от косата й падна и леко докосна

опаката страна на ръката ми.

— Той самият е лорд.

— _Скетхе те ретаа ван_ — изругах аз. — Пазете синовете и дъщерите си.

Дена отново се засмя тихо. Тялото й се разтресе, докато се опитваше да се сдържи.

— Не мърдай! — казах аз и внимателно хванах ухото й.

Дена си пое дълбоко дъх, отново го изпусна и се успокои. Мушнах обицата в дупката на ухото й и се отдръпнах встрани. Тя вдигна ръка, за да провери дали е закрепена, след което отстъпи назад и направи реверанс.

— Благодаря за любезната помощ.

Отново й се поклоних. Поклонът ми не беше толкова бляскав, колкото предишния, но беше по-искрен.

— Аз съм на вашите услуги, милейди.

Дена ми се усмихна топло, докато се обръщаше да си тръгне, и в очите й отново проблеснаха весели искрици.

* * *

Довърших отгоре-отгоре претърсването на балкона на втория стаж, но не забелязах Трепе. Тъй като не исках да рискувам повторна неловка среща с Дена и нейния млад лорд, реших изобщо да не се качвам до третия етаж.

Сим имаше веселия вид, който придобиваше, след като стигне до петата напитка. Манет се беше отпуснал на стола си с полупритворени очи и халба, настанена удобно върху издутината на корема му. Уил изглеждаше както обикновено и тъмните му очи бяха непроницаеми.

— Никъде не успях да намеря Трепе — обявих аз, докато сядах на мястото си. — Съжалявам.

— Жалко — рече Сим. — Той успя ли вече да ти намери покровител?

— Амброуз е заплашил или подкупил всички благородници на двеста километра разстояние от тук — горчиво поклатих глава аз. — Не искат да имат нищо общо с мен.

— Защо самият Трепе не те вземе? — попита Уилем. — Той те харесва.

— Трепе вече издържа трима музиканти — отново поклатих глава аз. — Всъщност са четирима, но двама от тях са женена двойка.

— Четирима? — ужаси се Сим. — Цяло чудо е, че все още има пари за ядене.

Уил любопитно вдигна глава, а Сим се наведе към него, за да му обясни:

— Трепе е граф, но състоянието му всъщност не е чак толкова голямо. Да издържа четирима музиканти с доходите си е малко… екстравагантно.

— Парите, нужни за напитки и струни, едва ли са толкова много — намръщи се Уил.

— Покровителят се грижи за повече неща. — Сим започна да изброява на пръсти. — Първо е писмената заповед за покровителство. После той осигурява стая и храна за своите музиканти, годишна заплата, дрехи с цветовете на неговия род…

— Обикновено по два ката дрехи — намесих се аз. — Всяка година.

Докато се изкачвах в трупата, не харесвах ливреите, които ни беше дал лорд Грейфелоу. Но напоследък се замислях колко добре биха се отразили на гардероба ми два нови комплекта дрехи.