Песен за великия поход

Есенин Сергей Александрович

И мужиците

тичат към Москва,

боси им нозе,

тичат и крещят,

цял се свят тресе.

Милост просят те.

За хляб тропат те.

Как да не пораснат

от това злобите?

А в Гуляй-поле,

в степ разкаляна,

сбрали се глави

все запалени.

Дайте да горим!

Дайте да сечем!

А Деникин май

го боли корем!

Ех ти, песен,

песен!

Има ли от тебе цвят

по-чудесен?

Пей под гусла ако щеш,

пей и под хармоничка.

Да ми бяхте дали,

хора,

поничка?

Ех, ябълко,

с цвят накитена.

Бий Корнилова!

Бий Деникина!

Ой вий, макове!

Мили, чакани!

Адмирале, почвай

разколчакване.

Зад полето — гръм.

Зад полето — стон.

Всеки в боя защищава

своя бащин дом.

Куртки кожени —

под Донец навред!

Види се, във Питерград

те ще са безчет!

В белия стан — стон.

В белия стан — хленч.

Ех, обгражда ги отвред

обръчът червен.

В белия стан — вик.

В белия стан — страх.

В златожълт пожар

пламеней зора.

Светят всички механи

в вражите селата.

Утре кой ще оцелей?

Вдигай чашите!

И за царя пият те,

и за Рус света.

Знатни курви с тях

сладят им скръбта.

В нашия стан — сън.

В нашия стан — смрад.

От ботушите войнишки.

Хъркат брат до брат.

В ранна ранина

пак ни чака бой.

Спи ми, нани-на,

ненагледен мой.

Ти над тях, зора,

злато разсипи...

В куртка кожена

комунар не спи.

А в зори дъждът

страшно завилня.

Със снаряден огън

срещнахме деня.

Като скръб очи

тъжно вперил в нас,

командирът наш

дума с бавен глас:

«Братя, ако днес

победи врагът,

октомврийския

плам ще угасят.

Ще ни бият с бич.

Ще ни бият с кол.

Чака ни ярем

като впрегнат вол.»

Влажните очи

той изтри с ръка.

И събу ботуш,

и поде така,

кашляйки: «Вземи,

в къщи го занеси

да го поизноси

булката поне.»

Призори дъждът

страшно завилня.

Със снаряден вой

ний сушим деня.

Жилото-куршум

впива се в гръдта.

Нашият отряд

диво полетя.

В падината — вир.

Долче — зад вира.

Комунарят наш

нос в пръстта завря.

Ний — напред, напред.

Те — назад, назад.

Мъртвите сами

под дъжда лежат.

Спете, храбреци,

с млъкнали уста!

Ще ви погребем

после във пръстта...

Свърши боят лют.

Знамена плющят.

Плю си на петите

и ойде врагът.

Удивен от туй,

че остана жив,

пак ботуш обу

ротният щастлив.

«То жената май

нямала късмет.

Ще го нося сам

както му е ред.»

Свърши боят лют.

Живият е рад.

Ой, народ честит!

Ой ти, Питерград!

А след полунощ

край Нева-вода,

сянката на Петър

броди из града.

Сянката на Петър

грозно пули се