Преди да се родя и след смъртта ми
Шрифт:
И чичо Мартин не й изпращаше вест за себе си. И той може би не рискуваше да я изложи на опасност. Емилия така си обясняваше мълчанието му, но сърцето й знаеше, че е обиден и разочарован от нея от оная нощ, когато тайно се измъкна от леглото му и посети Иванчо Кутийката. „Гордостта на Мартин не му позволи да ми иска обяснение като ревнив гимназист и това бе жест на достоен мъж — мислеше Емилия. — Отговорих на този жест с мълчание, което не можеше да не го оскърби и да не засегне достойнството му. Но ако той щади достойнството си, защо не щади моето? Защо трябва да се обесвам на шията му и да го моля да се оженим? Скандализирах семейството си, плюх на всякакви предразсъдъци, за да бъда само негова, а той все още не отронва дума за бъдещето на нашите отношения. Държи в неведение и мен,
Емилия често си повтаряше този монолог, за да се увери, че няма вина пред чичо Мартин, но съвестта й, колкото и да бе обременена от разни съображения, все още не й даваше покой. Въображението й я пренасяше в параклиса, където престояха с чичо Мартин около час. Обстановката в малката черквица, строга, чиста и тайнствена, сладостно потискаше душата й, внушаваше й чувството, че са само двама на света и че може би ги свързва тук завинаги. Той седеше до нея, загледан в разпятието на Христос, и тя за кой ли път си мислеше, че е благороден и горд, че макар през ръцете му да са минали толкова пари и богатство, не е задържал нищо за себе си.
За много неща премисляше Емилия, след като се завърна у дома си, и най-вече за параклиса. „Ако го е построил само за мен, питаше се тя и тръпнеше от неясно чувство на надежда, страх и безпокойство. Ако го е построил само за да му изповядвам вината си в чистата и свята тишина на храма, далече от суетата на света? Дали не е очаквал изповедта ми като начало на венчавката ни в храма? А аз какво направих? Защо не отворих душата си? Вместо да му изповядам вината си, аз кощунствах сред храма, говорех му глупости и се смеех като лекомислена жена. Играех роля на невинна, за да прикрия вината си.“
14.
Събитията не дочакаха Емилия да намери отговор на тези трудни и съдбоносни за нея въпроси.
Проливните есенни дъждове се превърнаха в сняг за една нощ. За няколко дни натрупа до колене и затвори в капан целия край. Това време очакваха контрашайките. Всяка диря се отбелязваше ясно на снега и по нея можеше да се проследи движението на хората в населените места и в полето. Щом снегът престана да вали, контрашайките плъзнаха по селата да търсят разбойниците и ятаците им. По това време по селата ставаха сватби, а след тях дойдоха коледните и новогодишните празници, именните дни, седенките и много други календарни и некалендарни поводи за празници и веселби.
Селяните биваха празнично настроени и мнозина канеха контрашайките на трапезата си, хранеха ги, пояха ги и ги изпращаха по живо, по здраво. След известно време нехранимайковците започнаха сами да се канят на гости и да ядат и пият на провала. Не мина много и хората пропищяха от тях. Нарочваха по-заможните семейства за ятаци на разбойниците и нахълтваха в къщите им. Тарашуваха навсякъде — в стаите, в мазетата и таваните, в оборите и хамбарите, но скрити разбойници не намираха. Покрай тях се навъртаха и доносници, които клеветяха невинни хора, и контрашайките нахлуваха в къщите им без предупреждение и по всяко време. Бърникаха из долапите и скриновете и задигаха каквото намерят — пендари, златни пари, пръстени и всякакви ценности.
С особено настървение „претърсваха“ по-богатите семейства, които най-много бяха настоявали пред правителството да им изпрати въоръжена сила срещу бандитите. Началниците им знаеха това, но затваряха очи, защото по-голямата част от ограбеното отиваше в техните джобове. Акциите се провеждаха мудно и безшумно, за да могат хората на чичо Мартин да се предпазват от тях. Иначе трябваше да ги заловят и да се завърнат по домовете си, а тъкмо това не желаеха. Необезпокоявани от никого, те ограбваха стотици семейства и трупаха богатства. Започнаха да задяват и жените. Някои ходеха по седенките и опорочаваха веселите младежки вечери. Между тях и младите мъже започнаха побоища.
Контрашайките често пребиваха ония, които се съпротивляваха на кърджалийските им набези, но и пострадалите не им оставаха длъжни. Въоръжаваха се кой с каквото може и ги причакваха нощем, когато се прибираха пияни от кръчмите. Няколко жени бяха изнасилени. Млада невяста не понесе позора и се обеси в една вятърна мелница. След няколко дни намериха двама от контрашайките обесени в същата мелница. В едно градче обраха и подпалиха магазин, защото собственикът не им позволил да влязат през нощта да „търсят“ скрити разбойници. След всяко насилие или грабеж следваше отмъщение…
По-заможните, които бяха настоявали пред правителството да изпрати въоръжена сила срещу разбойниците, сега започнаха да изпращат делегации с искане да се разпуснат контрашайките. И населението изпрати от своя страна делегация, която заяви на правителството, че разбойници няма, а ако има, те са само няколко души и са вземали само от богатите, а на бедните са давали, така че народът е виждал от тях само добро. Отгоре се увериха най-после, че са подведени за броя на разбойниците, и решиха да разпуснат контрашайките. Бюрократичната им машина както винаги се задвижи мудно и продължително. Като разбраха, че ще ги разоръжават и лишават от плячкосване, нехранимайковците се впуснаха с още по-голямо настървение да грабят и безчинстват, но и населението се организира още по-здраво срещу тях. Навсякъде избухваха кавги и побоища, чупеха се глави, проливаше се кръв, падаха жертви и така пламна истинска война между населението и контрашайките. Заповед за разпускането им дойде едва след четири месеца. Те не се подчиняваха на началниците си, не сдаваха доброволно оръжието си, та се наложи да изпратят срещу тях полицейски команди да ги ловят и обезоръжават.
15.
През това време чичо Мартин живееше с другарите си, както се живее през зимата. Бяха запасени с провизии до лятото и не се налагаше често да напускат горската си къща. Междуселските пътища отдавна бяха проходими и те поддържаха денонощно връзка с най-верните си ятаци, които ги осведомяваха за действията на контрашайките. Скоро разбраха, че те нямат намерение да ги търсят и залавят, защото след залавянето им не ще могат да върлуват като кърджалии. Измисляха си разни забавления, разговаряха, прескачаха за кратко до домовете си, играеха на карти, слушаха патефона на Иванчо Кутийката. Ако се съдеше по самочувствието му, той бе станал заможен човек и често намекваше, че вече е време да напуснат гората и да се легализират. Другарите му не проявяваха желание да напуснат големия дом в гората. Връщането им в обществото щеше да ги лиши от волния, изпълнен с авантюри живот. И те бяха натрупали състояние, но вярваха, че щом контрашайките си отидат, никога вече няма да се върнат и те отново ще заживеят като преди, необезпокоявани от никого. Чичо Мартин допускаше, че поведението на контрашайките може да се окаже лъжливо, за да притъпи бдителността им, и за да се осигури от изненади, изработи партизанска стратегия.
Всеки от хората му бе длъжен да си избере пътека, по която да се измъкне при опасност, да си осигури най-верни ятаци и запасно оръжие. Определиха се пароли и явки, за да се събират при нужда и да действат заедно.
Чичо Мартин се намираше в най-възвишено състояние на духа. Младежката му и неувяхваща мечта да „върти на пръста си“ обществото се осъществяваше и дори надминаваше очакванията му. Не само обществото и властта в нашия край „завъртя на пръста“ си, но и цялата държава. Изпадаше във възторг, когато виждаше как държавата и правителството не могат да се преборят с петстотин души срещу пет. Както вече знаем, той изпитваше непреодолимо желание да се плези на живота поради причина, която той сам си знаеше. Каква можеше да бъде тя? Ако съдим по характера и делата му, можем да сме сигурни, че безпримерното му дръзновение не е дива, безсмислена авантюра. Той се бе отдал още от юношеските си години на великата игра на Аз и Обществото и това може би ни дава ключа към житейската му философия. Не знаеше, че играе тази игра, защото я играеше несъзнателно. Така я наричам сега аз не без риск за моя сметка, след като проучих родовата ни летопис и узнах много истини и легенди за характера и живота му.