Реликвата

Чайлд Линкълн

Коридорът се разшири в зала и Марго застана пред няколко татуирани майорски глави. Не бяха съсухрени — черепите очевидно бяха вътре, съхранени — според надписа — чрез опушване. Очните кухини бяха натъпкани с памучна материя, а махагоновите кожи блещукаха. Черните съсухрени устни оголваха зъбите. Бяха шест на брой — цяла зловещо ухилена, поклащаща глави тълпа. Сините татуировки бяха поразително сложни: пресичащи се една друга спирали, усукани около страните, носовете и брадичките. Татуировките бяха направени приживе, съобщаваше табелката, а главите бяха съхранени в знак на почит.

Марго забеляза, че малко по-навътре галерията се стеснява и свършва. Пред

самото дъно се извисяваше масивен тумбест тотем, осветен от пода с бледа оранжева светлина. Гигантски вълчи и птичи глави със зловещо извити клюнове стърчаха от тотема и сивите им сенки забулваха черния таван. Убедена, че не може да продължи по-нататък, Марго се приближи с неохота до тотема и забеляза тясно отверстие към малка ниша вляво пред себе си. Запристъпва бавно и възможно по-безшумно нататък. Изобщо ней минаваше мисълта отново да повика Мориарти. „Слава Богу, че не съм близо до Старото подземие!“ — помисли си тя.

В нишата бяха изложени няколко идола. Някои представляваха най-обикновени издялани от камък животни, но повечето бяха чудовищни изображения на страховити фантастични създания. Друг изход отведе Марго в продълговата тясна заличка. Цялата беше облицована с дебело черно кече, а осветлението се процеждаше от невидими ниши. Таванът надвисваше току над главата й. „Смитбек ще трябва да лази на четири крака тук“ — мина й през ума.

Помещението се разшири в осмоъгълна зала с висок кръстовиден свод. Пъстрата светлина се процеждаше през изрисувани върху стъкло закачени под сводестия таван цветни изображения на средновековни преизподни. На всяка от стените имаше огромен прозорец.

Приближи до най-близкия от тях и се оказа, че наднича към гробница на майте. В средата й лежеше проснат скелет, покрит с дебел пласт прах. Около него бяха пръснати всевъзможни артефакти. Гръдният кош беше покрит със златен нагръдник, а по костеливите пръсти бяха нанизани златни пръстени. Боядисани гърнета бяха подредени в полукръг около черепа. Едното беше пълно с малки изсушени царевични кочани.

Зад другия прозорец беше представено ескимоско скално погребение заедно с увитата в кожи мумия. Гледката през следващия прозорец беше още по-зловеща: прогнил европейски ковчег без капак с Труп в него. Силно разложеният труп беше облечен в изгнил редингот и имаше вратовръзка. Главата му беше вдървено извита към Марго, сякаш се канеше да й съобщи някаква тайна, опулил невиждащите си очни кухини насреща й, със застинала в болезнена гримаса уста. Тя направи крачка назад. „Милостиви Боже, това е нечий прапрадядо.“ Прозаичният надпис върху табелката, който подробно описваше характерните ритуали за типичното американско погребение от деветнайсети век, не отговаряше на зловещата картина. Музеят определено рискуваше с подобни ужасии.

Реши да подмине останалите прозорци и излезе през нисък свод в противоположния край на осмоъгълната зала. Малко след това коридорът се разклони. Вляво от себе си видя плитка ниша, вдясно дълъг и тесен, потънал в мрак коридор. Нямаше желание да тръгне по него — не и в този момент. Пристъпи в тясното пространство и внезапно спря. Приближи се да огледа по-отблизо една от витрините.

Галерията беше посветена на представите за абсолютното зло с многобройните му митични превъплъщения. Имаше всевъзможни изображения на средновековни дяволи — тук беше и злият дух на ескимосите Торнарсук. Но вниманието й прикова разположен в средата на помещението груб каменен олтар. Осветена със сноп жълта светлина, върху олтара беше поставена миниатюрна статуетка, изваяна с такива подробности, че Марго

онемя от изумление. Беше с четири крака, цялата покрита с люспи. И все пак нещо — издължените предни крайници, наклонът на главата — й се стори обезпокоително човешко. Потръпна. „Що за въображение би могло да измисли създание с люспи и козина едновременно?“ Сведе поглед към табелката.

МБУН. Статуетката е изображение на безумния бог Мбун и вероятно е изработена от племето котога в поречието на Горна Амазонка. Този свиреп бог, известен и като Онзи, който пристъпва на четирите, е всявал истински ужас сред останалите туземни племена в региона. Според местни митове племето котога можело да призовава Мбун и да го изпраща с унищожителни задачи срещу съседните племена. Открити са съвсем незначителен брой артефакти на племето котога, а това е единственото запазено изображение на Мбун. Освен споменатото за тях в легенди от поречието на Амазонка, за племето котога и за техния мистичен „дявол“ не е известно нищо.

Марго усети да я полазват тръпки. Погледна по-отблизо, отвратена от наподобяващата влечуго статуетка, от малките, злобни очички… ноктите. По три на всеки крайник.

„Милостиви Боже!“

Беше невероятно.

В този миг инстинктът й подсказа да остане абсолютно неподвижна. Измина цяла минута. Втора.

И отново го долови — звука, който я беше вцепенил. Странно шумолене — бавно, предпазливо, влудяващо тихо. Стъпките по дебелия килим би трябвало да са наблизо… съвсем наблизо. Задуши я някаква ужасна смрадлива воня.

Огледа се като обезумяла, опита се да потисне връхлетялата я паника, потърси най-безопасния изход. Мракът беше абсолютен. Измъкна се възможно най-безшумно от затвореното пространство и стигна до разклонението. Отново долови шумоленето и хукна презглава в сумрака покрай кошмарни изображения и злобно ухилени статуетки, които сякаш изскачаха насреща й от тъмнината, по внезапно изникващи разклонения и лъкатушещи коридори, опитвайки се да избере най-безопасните.

Накрая, напълно объркана и останала без дъх, се пъхна в една ниша с експонати на примитивна медицина. Задъхана, тя се притаи зад една витрина с трепаниран човешки череп върху метална поставка. Сгуши се в сянката и се ослуша.

Не долови нищо: нито шумолене, нито помръдване. Постепенно възстанови дишането си и дойде на себе си. Наоколо нямаше нищо. А и надали въобще имаше нещо — всичко беше плод на възбуденото й въображение, подхранено от тази кошмарна обиколка. „Глупаво постъпих, че се вмъкнах. Сега надали ще искам да дойда пак — дори и в най-многолюдната събота.“

Все пак трябваше да намери начин да се измъкне. Беше станало късно, но се надяваше, че все още има хора, за да чуят чукането й, ако се озове пред някоя заключена врата. Щеше да изпадне в неловко положение, ако й се наложи да дава обяснения на някой пазач или полицай. Но поне ще е навън.

Надникна над капака на витрината. Дори всичко да беше плод на въображението й, нямаше никакво намерение да се върне по обратния път. Задържайки дъха си, тя пристъпи тихо и се ослуша. Нищо.

Обърна се наляво и тръгна бавно по коридора, като се опитваше да открие изход от изложбата. Спря на едно обширно разклонение и се вторачи в сумрака, обсъждайки накъде да тръгне. „Не е ли редно да има знаци към изходите? Вероятно все още не са поставени. Типично.“ Но коридорът вляво й се стори обнадеждаващ: като че ли извеждаше към обширно фоайе, доколкото можеше да забележи в сумрака.