Реликвата

Чайлд Линкълн

Беше наистина странна гробница.

Зад складовата зона се простираше лабиринтът от стаи на лабораторията по физико-антропология. Навремето антрополозите в лабораторията се занимаваха предимно с измерване на кости, опитвайки се да определят сходствата между различните раси, произхода на човечеството и подобни проучвания. Сега в лабораторията се осъществяваха много по-сложни биохимични и епидемиологични изследвания.

Преди няколко години музеят реши — по настояване на Фрок — да я обедини с лабораториите по генетични и ДНК изследвания. Зад помещенията с потънали в прах кокалаци бяха подредени огромни безупречно

чисти центрофуги, съскащи автоклави, електрофорезна апаратура, трепкащи монитори, преплетени стъклени дестилационни устройства и титрационни прибори — едни от най-усъвършенстваните технически апаратури от този род. Тъкмо към тази ничия зона между старото и новото се беше ориентирал Грег Кавакита.

Смитбек погледна през високите етажерки в складовото помещение към вратите на лабораторията. Беше малко след десет часа и наоколо се навърташе само Кавакита. Забеляза го изправен зад една-две етажерки — извършваше някакви резки, въртеливи движения с лявата ръка, размахвайки нещо над главата си. „Този ще ме побърка!“ — помисли си Смитбек. Кавакита ловеше риба.

— Хвана ли нещо? — извика Смитбек.

Кавакита възкликна от изненада и въдицата изтрака по пода.

— Майната ти, Смитбек! — изруга той. — Непрекъснато дебнеш наоколо. Моментът не е особено подходящ да стряскаш хората, нали знаеш. Можех да нося някой 45-и калибър или нещо подобно.

Той тръгна по пътечката между рафтовете и се появи иззад ъгъла, поглеждайки го с начумерено добродушие, докато навиваше макарата на въдицата.

Смитбек се разсмя.

— Казах ти да не работиш сред всички тези скелети тук. Видя ли какво стана — абсолютно си изперкал.

— Само тренирам — разсмя се Кавакита. — Гледай. Трета етажерка. Биволска гърбица.

Той метна въдицата. Кордата избръмча и „мухата“ улучи, отскачайки от едно чекмедже на третата редица от рафтове в дъното на пътеката. Смитбек се приближи. Абсолютно точно: в него се помещаваха костите на някогашния „Биволска гърбица“.

Смитбек свирна с уста.

Кавакита нави част от кордата, хвана увисналата „муха“ с лявата ръка и стисна корковия прът с дясната.

— Пети рафт, втора редица. Джон Мбоя — обяви той.

Кордата отново се извиси във въздуха в теснината между етажерките и миниатюрната въдичка улучи точната табелка.

— Същински Исак Уолтън 7 — тръсна глава Смитбек.

Кавакита нави кордата и започна да разглобява бамбуковия прът.

— Не е като да ловиш риба в река — подхвърли той, — но тренировките са полезни, особено в това тясно пространство.

7

Английски писател (1593–1683) — „Съвършеният въдичар“. — Б.пр.

Помагат ми да се отпускам в почивките. Ако не заплета кордата в някоя етажерка, разбира се.

Когато назначиха Кавакита в музея, той отказа слънчевия кабинет на петия етаж, който му предложиха, и предпочете много по-тесен в лабораторията, за да бъде по-близо до практическите дейности. Вече беше публикувал повече изследвания, отколкото някои уредници през цялата си кариера. Интердисциплинарните му проучвания под ръководството на Фрок много скоро го бяха издигнали до помощник-уредник по еволюционна биология,

на която първоначално се бе посветил, изследвайки еволюцията на растенията. Младежът ловко се възползваше от известността на своя наставник, за да напредва. По-късно временно изостави еволюцията на растенията заради програмата Генетичен секвентен екстраполатор. Единствената му страст извън работата изглежда беше риболовът или по-точно, както обясняваше на всеки готов да го изслуша, благородната и неуловима атлантическа сьомга.

Кавакита напъха пръта в очукан калъф „Орбис“ и го облегна внимателно в един ъгъл. Давайки знак на Смитбек да го последва, той тръгна по заобиколените от ковчези пътечки към огромно писалище с три тежки дървени стола. Смитбек забеляза, че писалището е покрито с листа, купчини многократно прелиствани монографии и табли с изкуствен пластмасов пясък, в които лежаха всевъзможни човешки кости.

— Погледни това — каза Кавакита и плъзна нещо към Смитбек.

Беше гравюра на родословно дърво, направена с кафяво мастило върху ръчно боядисана като мрамор хартия. По клоните на дървото висяха табелки с различни латински думи.

— Красиво — каза Смитбек и приседна.

— Единствената подходяща дума, струва ми се — отвърна Кавакита. — Възглед за човешката еволюция от средата на деветнайсети век. Естетически шедьовър, но научна пародия. Работя върху малък отрязък от него за тримесечника „Човешката еволюция“ във връзка с ранните еволюционни възгледи.

— Кога ще го публикуват? — запита от професионален интерес Смитбек.

— О, в началото на следващата година. Тези списания са много мудни.

Смитбек остави гравюрата върху писалището.

— И какво общо има това с настоящата ти работа — ГПЕ или САТ, или каквото е там?

— Най-точно ГСЕ — засмя се Кавакита. — Нищо общо. Просто едно дребно хрумване — за забавление извън работно време. Все още ми харесва да си цапам ръцете понякога.

Постави внимателно диаграмата в една папка и се обърна към писателя.

— Е, как напредва шедьовърът? Мадам Рикман продължава ли да те тормози?

Смитбек се захили.

— Значи вече всички знаят за мъките ми с тиранката. Те самите са достойни за цяла книга. Всъщност дойдох да поговорим за Марго.

Кавакита седна на стола срещу Смитбек.

— Марго Грийн? Какво по-точно?

Смитбек запрелиства безцелно една от пръснатите върху работната маса монографии.

— Разбрах, че се нуждае от помощта ти.

Кавакита присви очи.

— Вчера вечерта ми се обади и ме попита дали може да провери някакви данни в екстраполиращата програма. Отговорих й, че все още не е готова. — Той помръдна рамене. — На практика е точно така. Не мога да гарантирам сто процента за точността на съответствията. Но напоследък съм ужасно зает, Бил. Просто не разполагам с време да обучавам някого на програмата.

— Тя не е чак толкова неграмотна, за да е необходимо да я водиш за носа — отвърна Смитбек. — Провежда някакви тежки генетични изследвания за дисертацията си. Сигурно непрекъснато я срещаш в лабораторията. — Той избута монографиите встрани и се наведе напред. — Няма да ти струва много да помогнеш на детето — настоя Смитбек. — В момента не й е леко. Преди две седмици почина баща й, както знаеш.

Кавакита явно се изненада.

— Така ли? За това ли разговаряхте в служебното клубче?