Само за мъже
Шрифт:
— Като ви гледа човек как се палите, би могъл да реши, че подобни съображения вълнуват главно вас — забелязвам добродушно.
Димов трепва и прави неволен жест, сякаш се готви да хвърли по мене очилата. Затуй добавям:
— Аз, разбира се, извънредно ви уважавам, за да помисля подобно нещо. Искам само да знаете, че в момента Елисавета няма никакви затруднения.
Той оставя без внимание втората част на репликата ми и проявява известно недоверие към първата:
— Вижте, Павлов! Ако аз се ръководех
— И вие сте като баща ми — избъбрям примирително. — Принципи, позиции, възгледи …
— За вас вероятно това са неща без значение?
— Е, може би някога, когато сте се борили за тях, да са имали известно значение. Но сега, след като тия неща ги има и в учебниците …
Той слага очилата си, поглежда ме над тях, сетне пак ги сваля. Тия очила не му дават спокойствие.
— Значи има ги в учебниците, а у вас ги няма? — запитва със зле престорена невинност Рицаря.
— Защо не? Намират се.
— И какви именно? — продължава той невинната си игра.
— Ами същите тия, текущите. Нищо оригинално. Както съм ги получил от баща ми, така си и седят.
— Ако сте възприели възгледите на баща си, това не е толкова зле.
— Не е ставало нужда да ги възприемам. Той просто ми ги натрапи. Изобщо усилията са били само от негова страна, не от моя.
Димов прави две крачки към близкия стол и някак уморено се отпуска на него. Сетне произнася, сякаш на себе си:
— Така си и мислех. Вие нямате възгледи.
— Как да нямам? Даже изпити съм държал по тях. Ако се не лъжа, писаха ми петица.
— Мъртви възгледи — промърморва все тъй на себе си старецът.
— Ако бях си дал малко зор, можеше да получа и шестица.
— Мъртви възгледи! — повтаря Рицаря.
— Че какви други могат да бъдат, щом ти се втълпяват като всички останали житейски мъдрости: научи си уроците, после излизай! Вземи вилицата, не яж с ръце! Измий си зъбите, преди да лягаш!
И в очакване да получа отговор, също сядам. Но Димов не мисли да отговаря, а предпочита да пита:
— Вие какво смятате? Че тия мъдрости са излишни? И че по-добре е да бъркате в чинията с ръце, за да изявите своята оригиналност?
— Не Не държа да бъда оригинален. Особено откакто разбрах, че това е доста трудно и страшно уморително.
— Но и не държите на принципите, които вашият баща ви е завещал.
— Защо „завещал“? Звучи прекалено тържествено. Той просто ми ги набиваше в главата като клинци при всеки подходящ случай. И как искате да държа на нещо, което не е мое. Човек никога не държи на неща, които са му чужди.
— Но ако всеки сам трябва да открива всички истини, за да бъдат „негови“, докъде, смятате, ще я докараме? До старокаменния век или малко по-нататък?
— Не съм разсъждавал по въпроса — признавам.
И смирено запитвам:
— Мога ли да запаля?
Той не си дава труд да отговори, потънал в старчески размисъл. Тъй че запалвам, решил да използувам за пепелник собствената си шепа. Всъщност бих си тръгнал, обаче има още една подробност за уточняване.
— Вашият баща не ви е набивал клинци в главата, а ви е отварял очите за неща, които сам той с труд е постигнал — произнася не без известна тържественост Димов. — Спестил ви е десетилетия на лутане и търсене. Предал ви е съвсем безвъзмездно поуките на целия си живот.
— Мъртви поуки…
— Така ли?
— Вие сам го казахте.
— Но ако са мъртви, вината за тоза не е в поуките, нито в баща ви, а в самия вас. Вие сте ги умъртвили с безразличието си.
— Излишно е да се дразните — подхвърлям примирително. — Не взимайте толкова навътре тия дреболии.
— Дреболии? — вдига Рицаря ъгловатите си вежди.
— Погрешно се изразих — отвръщам сконфузено. — Може би трябваше да кажа „тия глупости“.
Той скача от стола, сякаш задникът му е попаднал на някое кабарче.
— Вие се гаврите с мене.
Сетне по-спокойно и някак горчиво добавя:
— И дори не разбирате, че се гаврите със себе си. Щом най-сериозните неща в живота ви се струват глупости…
— А по-добре ли ще бъде, ако взема тия сериозни неща на сериозно? — запитвам, като му хвърлям бегъл поглед от долна гледна точка.
— Отговорете си сам — отвръща сухо Димов.
— Това е една от малкото работи, които вече съм успял да свърша. И знаете ли до какъв извод се добрах?
Той не отговаря, като чака с примирението на стоик следващата ми гавра.
— Стана ми ясно, че тъкмо това ще бъде катастрофата: да повярвам в тия принципи и норми, в които всички гласно се кълнем, за да можем тихомълком да ги нарушаваме. Или смятате, че двойното счетоводство също влиза в житейската мъдрост?
— Ако един човек нарушава добрия принцип, това говори зле не за принципа, а за човека — отвръща все тъй сухо домакинът.
— Да, но ако става дума не за отделен човек, а за цял легион, мисля, че нещата се променят.
— Защо да се променят? — запитва неохотно Димов.
— Защото това ще означава, че вашият добър принцип е само един книжен принцип.
— Ами постъпвайте така, че да не бъде книжен. Потвърдете го с личното си поведение… вместо да стоите със скръстени ръце и да чакате други да го потвърждават.
„Постъпвайте като мен“, може би се готви да каже, но само добавя:
— Ако всички престанем да си измиваме ръцете с другите, тогава тия другите просто ще изчезнат.
— Хубава програма — кимам. — Обаче на думи. Изобщо, книжна. Също като добрите принципи.