Само за мъже
Шрифт:
— Една история с бижута, после ще ти обясня.
— Не искам да ме забърквате в никакви истории, И тебе също не те съветвам.
— Не се безпокой. А ако държиш да бъдеш съвсем вън от играта, можеш да прескочиш до кухнята, когато дойде Жорж. Приказна кухня!
— Само че тази вечер няма да вечеряме в кухнята. Ще ме водиш на ресторант.
Жорж се изтърсва пет минути по-късно и Беба според уговорката ни оставя сами.
— Не се сети да донесе поне нещо за пиене — промърморва недоволно Жорж. — Тони, я бръкни в бюфета, ти си вътрешен.
Намирам
— Трябва ми една малка услуга — обяснявам. — И се сетих за тебе, нали си по бижутата…
— Свършиха — заявява лаконично Жорж. — Когато ти ги предлагах на безценица, се дърпаше. Сега свършиха.
— Не са ми нужни бижутата, а бижутерът — уточнявам. — Онзи, възрастният, със сивите бръснати му-стачки…
Той ми хвърля бърз поглед и промърморва:
— Тони, да си имаме уважението, аз не съм доносчик.
— Чакай — казвам, — не бързай. Ще ти обясня каква е работата. Ако исках да действам по другия начин, щях да търся милицията, не тебе.
Жорж отново ме поглежда за справка, сетне отпива съсредоточено глътка водка и запалва:
— Чакам.
— Става дума за едно семейно бижу, пръстен някакъв. Дъщерята го е заложила или продала, а старите искат да си го откупят. Хората сами са теглили от милицията, така че и не мислят да се разправят с милиция. Въпросът е да се видят с човека и да се разберат по човешки. И са готови да платят за тоя пиклив пръстен доста повече, отколкото струва, просто защото е семеен спомен.
Жорж пийва скъпернически още глътка. Той не е толкова по пиенето, колкото по дегустацията. Дългата и съсредоточена дегустация. Сетне дръпва замислено от цигарата.
— Ако е така, пречки няма — избъбря той. — Само да не ме замотаеш в някакви следствени процедури.
— Какви процедури бе? И защо баш тебе? Че тоя човек го знае половин София, да не си ти единственият!
— Не го знае половин София. Нейсе, ще ти дам информацията. Само че при едно условие: и ти ще ми направиш една услуга. Ако се наложи, разбира се.
— Стига да мога.
— Можеш, можеш. Към пролетта мисля да се включа в една екскурзия по Средиземноморието. Предполагам, че ще уредя въпроса за визата, но ако се появи засечка, тебе ще търся.
— Готово — кимам. — Стига да мога.
— Можеш, можеш.
Подир което той съобщава името и адреса на оня е мустачките и дори ме инструктира по какъв начин да звъня, ако искам да ми се отвори.
Записвам данните, обладан от известно недоумение. Недоумение не спрямо данните, а спрямо самия мене. Не ми е ясно защо още продължавам да се занимавам с тая тайфа. Може би от инат. Или от обичайната инерция, която ни подтиква да довеждаме нещата докрай. Само не от жажда за мъст. Отвратително просто, че нямаш даже капчица жажда за мъст. Също като Петко, когато налагаше с пълно безучастие онези хулигани на скамейката.
— Каква е тази бижутерна история? — пита по-късно Беба, след като вече сме седнали в ресторанта.
— Защо ме питаш, щом си чула…
— Защото беше много къс в изложението. Предполагам, че тая глупачка, дъщерята, е някоя от новия ти харем.
— Какво нещо е техниката — промърморвам. — Чак от кухнята ни чу! Вероятно имаш приспособление?
— Понеже си мой човек, ще ти кажа, че имам.
Тя ме поглежда заговорнически и добавя:.
— Налага се, Тони. Хората взеха да стават непочтени, даже и играчите на покер. Затова, ако се случи да седна с не много близки хора, прескачам за малко в кухнята, да чуя какво ще заговорничат в мое отсъствие. И трябва да ти кажа, че тоя пейзански номер вече на два пъти ми помага.
Този път сме в „България“. Червеният салон. Отморяваща тишина, тъй като грохотът на оркестъра в голямата зала долита съвсем заглушен, колкото да ни напомни, че не всички са щастливи като нас. Нещо патриархално има в тоя салон. Нещо аристократично, ако не смятаме кухнята, която и тук е, както навсякъде. Но кухнята, това е прозата, а поезията е в изгледа към насрещната градина с високите дървета, загадъчно осветени тук-там от флуоресцента. Наблюдавам прочее изгледа през широката витрина, докато келнерът не се приближава, за да дръпне върху нея кадифените червени завеси, сякаш иска да ми каже „гледай си масата“.
— Не държа да те лаская, но при тебе в кухнята яденето е по-вкусно — подхвърлям, като режа добре изстиналото филе.
— Само че там, в кухнята, аз сама трябва да го приготвям — напомня дамата, докато се бори със своето парче месо.
Подир което Беба се връща на темата, понеже умира да обсъжда къде какво е станало или предстои да става:
— Разбра ли каква я крои Жорж?
— Каква я крои? Готви се за екскурзия човекът.
— Вярваш ли го, или по навик се правиш на бу-дала?
— Искрено казано, проблемите на Жорж не ме занимават.
— Но той е приятел на бившата ти жена.
— Признателен съм му, обаче това не е причина да смятам грижите му за мои грижи.
— Жорж се готви да вазира — обявява дамата, като ми хвърля многозначителен поглед.
— Прав му път.
— И да остави Бистра на сухо.
— Нямам кураж да го съдя.
И за да не се покажа прекалено хладен към сплетническите интереси на дамата, запитвам:
— Ти откъде знаеш?
— Ха! Аз няма да знам! — възклицава тя подигравателно.
Има наистина пълно основание да ме подиграва. Някъде някой ще готви нещо и Беба няма да знае!
— Не ти ли предложи да заминете заедно? — подхвърлям, като, без да искам, й бръквам в окото.
— Хитрец! Сети се! — промърморва тя, полуодобрително, полуразочаровано, понеже съм й отнел удоволствието сама да разкрие тайната.
— Това му беше големият проект на нашия Жорж, да се свърже с Беба не защото умира за Беба, а защото тя има богата леля нейде си. „Ще заминем, Бебче, при лелка ти, та когато склопи очи, прехвърлянето на наследството да стане автоматически“.