Седмият папирус (Том 1)
Шрифт:
Човекът отзад се обърна към колата на Роян и тъкмо в този момент вятърът отмести кърпата от лицето му и го разкри. С ужас тя разпозна човека, когото бе видяла на светлините на фиата през онази злокобна нощ в оазиса.
— Юсуф!
Хондата се скри зад ъгъла и едва сега Роян обърна внимание на предмета, който злосторникът бе хвърлил в купето на колата й. Представляваше нещо като яйце, само че метално и със силно наръбена повърхност. На цвят беше кафяво-зелено, като войнишка униформа, и на Роян не й трябваше много време да се сети какво е предназначението му. Толкова често го беше виждала по
Без дори да се замисли, тя сграбчи ръчката на вратата си, натисна я с цялата си тежест и изхвърча на платното. В момента, в който кракът й се отлепи от педала на спирачката, реното се задвижи и се блъсна в задницата на спрелия автобус.
Роян тъкмо успя да се прилепи до асфалта под самите колела на чакащото такси и гранатата избухна. През отворената врата избълва тежка струя дим, сред която се разхвърчаха парчета от гранатата, както и части от обзавеждането на колата. Задното стъкло се разби във въздуха и посипа залегналата жена с градушка от стъкълца, а звуковата вълна от взрива отекна болезнено в тъпанчетата й.
Експлозията беше последвана от гробна тишина, сред която ясно се чуваше дрънченето на сипещите се по тротоара стъкла. Едва след това улицата се изпълни с човешки гласове. Роян се надигна от земята и притисна ранената си ръка до гърдите. Беше паднала с цялата си тежест върху нея и от болката и сърбежа в раната не можеше дори да си каже името.
Реното бе станало на сол, но за нейна изненада кожената й чанта бе излетяла през отворената врата практически невредима и сега лежеше като захвърлена на платното. Олюлявайки се, Роян се изправи на крака и се наведе да я прибере. Около нея цареше пълна паника. Неколцина от пътниците в автобуса бяха ранени, а парче от гранатата или от колата бе засегнало някакво момиченце на тротоара. Майката пищеше от уплаха и се опитваше да избърше с шала си окървавеното лице на дъщеря си. Момиченцето се гърчеше в прегръдката й и нещастно ревеше от болка.
Засега никой не обръщаше внимание на самата Роян, но тя добре знаеше, че полицията ще пристигне след броени минути. Откакто бяха започнали терористичните актове на фундаменталистите, египетските полицаи се бяха научили да се отзовават бързо на подобни произшествия. Ако я намереха сега, очакваха я цели дни на разпити и даване на показания. Затова Роян невъзмутимо метна чанта през рамо и доколкото й позволяваше натъртеният крак, се скри в същата уличка, където бе изчезнал мотоциклетът на нападателите й.
В края на улицата имаше обществена тоалетна. Тя се заключи в една от кабините и се облегна със затворени очи на вратата. Трябваше й доста време да се съвземе след преживяния шок и да възстанови известен ред в мислите си.
Ужасът от убийството на Дураид и обхваналото я чувство за самота бяха притъпили грижите за собствената й безопасност. Сега й се беше удал случай да се сблъска с чудовищната действителност. В главата й прозвучаха думите, които единият от убийците бе подхвърлил в тъмното: „Все ще знаем къде да я намерим по-нататък!“.
Този път й се беше разминало като по случайност. Повече от сигурно бе, че убийците ще опитат и трети път да й видят сметката.
„Не мога да се върна в апартамента си — помисли си Роян. — Вилата повече не съществува, пък и ако се върна, те отново ще ме намерят.“
Колкото и да вонеше в тоалетната, тя прекара заключена в кабината повече от час, за да обмисли как да постъпи. Най-накрая се измъкна и застана пред един от няколкото мръсни и пропукани умивалници. Наплиска лицето си с хладка вода и набързо среса косата си пред огледалото. Сложи си грим, отупа дрехите си от мръсотията и ги оправи колкото можа.
Щом излезе отново на улицата, измина няколко пресечки пеша с ускорена крачка, озъртайки се постоянно да не би някой да я следи. Едва след няколко ъгъла посмя да повика такси.
Каза на шофьора да я остави на улицата зад банката и измина отново пеша останалото разстояние. Оставаха броени минути до затварянето, когато я въведоха в едно от страничните гишета на помощник-счетоводителите. Роян изтегли всички пари, които имаше в сметката си, а това се оказаха по-малко от пет хиляди египетски лири. Сумата беше по-скоро скромна, но освен на тях, Роян разчиташе и на сметката си в банка „Лойдс“ в Йорк, както и на кредитната си карта.
— Когато искате да изтеглите нещо, оставено на съхранение, трябва предварителна заявка — тросна й се строго служителят.
Тя смотолеви нещо като извинение и успя да си придаде толкова отчаян и объркан вид, че в крайна сметка чиновникът омекна и й донесе пакета с британския й паспорт и банковите полици в „Лойдс“.
Дураид имаше цял куп роднини и приятели, които биха й се зарадвали, ако им отидеше на гости, но Роян предпочиташе да ги остави за в краен случай. Най-добре бе да не се показва там, където биха я потърсили враговете й. Вместо това си хареса един туристически хотел две звезди, който се намираше сравнително далеч от реката и би й позволил да се изгуби сред множеството чуждестранни групи. В подобни хотели малцина се задържаха за повече от една-две нощи — повечето идваха и си заминаваха по познатите маршрути към Луксор и Асуан с най-интересните туристически обекти в страната.
Веднага щом я оставиха сама в стаята й, Роян набра телефона за резервации на „Бритиш Еъруейз“. Първият полет за Лондон беше в десет часа на другия ден. Тя си запази място в икономическа класа, само в едната посока, и даде номера на кредитната си карта.
Вече минаваше шест часа, но заради часовата разлика с Англия имаше още надежда да намери служителите на работа. Роян извади тефтера си и набра номера на университета в Лийдс. Навремето беше завършила там. На третия сигнал отговориха.
— Факултет по археология, катедрата на професор Диксън — рече някой с безупречен британски акцент.
— Вие ли сте, госпожице Хигинс?
— Да, аз съм. Кой е на телефона?
— Роян Ал Сима или може би ме помните като Роян Саид.
— Роян! Не сме те чували от толкова време. Как си?
Двете си побъбриха известно време, но Роян си даваше сметка за цените на международните разговори и скоро сложи край на любезностите.
— Професорът дали е там?
Професор Пърсивал Диксън беше прехвърлил седемдесетте и отдавна трябваше да се е пенсионирал.