Седмият папирус (Том 1)
Шрифт:
Никълъс и Роян се опитваха да покажат колко много им се е харесала храната, без да изпускат повечето от нея върху дрехите си, както това вършеха усърдно съседите им. Колкото и да им изглеждаше гнусна, овчата каша се оказа наистина вкусна, а сухият хляб помагаше по-лесно да се поглъща мазнината.
Благодарение на съвместните усилия на празнуващите, медните купи се опразниха с рекордна бързина. Само някое и друго парченце хляб, омесено в мазнина, беше останало по дъното на съдовете, когато послушниците донесоха следващото ястие — пак каша, този път пилешка. Съдържанието
Докато продължаваха да се тъпчат с пилешкото, съвестните прислужници напълниха отново манерките догоре, от алкохола гласовете им ставаха дрезгави, а репликите — невъздържани.
— Не мисля, че ще мога да издържа още дълго — призна тревожно Роян на Никълъс.
— Затвори очи и си представи, че си в Англия — посъветва я той. — Ти си звездата на вечерта. Няма да те пуснат толкова лесно да си тръгнеш.
Щом и пилето отиде в стомасите на монасите, дойде ред на говеждото. Омесено със сос от овен и кокошка, то винаги се е славило с вкусовите си качества.
Монахът, застанал срещу Роян, обърна до дъно манерката си, но когато прислужникът понечи да я напълни отново, гневно го отпрати с жест и извика:
— Катикала!
Призивът му беше мигновено подет от останалите, които хорово закрещяха:
— Катикала! Катикала!
Послушниците се разтичаха и за отрицателно време се завърнаха с няколко дузини шишета от прозрачната течност, която щяха да налеят в подходящите за целта медни съдове с големина на чаени чаши.
— Ето с това трябва особено да внимавате — предупреди Тесай чужденците.
Те се вслушаха в думите й и без никой да види, започнаха да отливат от чашите си в тръстиките по пода, които жадно попиваха течността. Монасите далеч не гледаха така на въпроса и се заеха сериозно с новото предизвикателство.
— И Борис не изостава никак — посочи руснака Никълъс. Водачът им беше почервенял като рак и се хилеше като малоумен, обръщайки поредната чаша.
Въодушевени от алкохола, монасите скоро се заловиха за любимата си игра. Един от тях взимаше филия хляб, сгъваше я надве и я пълнеше с говежда каша, след което, без да обръща внимание на мазнината, която капеше по цялата му ръка, се обръщаше към съседа си. Жертвата отваряше послушно уста, колкото се може по-широко, и набързо стъкменият сандвич беше навиран докрай между зъбите. Майсторлъкът се състоеше в това да нацелиш точно големината на устната кухина, така че другият да може да налапа храната, без да се задуши. Разбира се, ако станеше грешка, тя си оставаше за сметка на „жертвата“.
Изглежда играта имаше известни правила, защото никой не можеше сам да се тъпче, а освен това капките мазнина не трябваше да попаднат нито върху собственото, нито върху чуждото расо. Колкото повече започнеше да се бори за въздух натъпканият с хляб монах, колкото по-силно се задавяше или разхълцваше, толкова повече се радваха съседите му, които още малко и щяха да си изплюят червата от смях. Когато жертвата най-сетне успееше да се пребори с огромния залък, веднага му се поднасяше чашата с катикала не само като награда, но и като продължение на играта, защото и чашата трябваше да бъде пресушена наведнъж.
Изведнъж игуменът Яли Хора, добре затоплен от количествата медовина и ракия, които беше поел през вечерта, се надигна от стола си. И той държеше в дясната си ръка парче хляб, от което обилно се лееше мазен сос. Направи няколко несигурни крачки из помещението, без да се разбере точно накъде се е запътил. Цялото събрание се умълча и се загледа в клатушкането на златистата му корона из светилището.
В един миг Роян замръзна на мястото си и с ужас зашепна:
— Не! Моля ви, само това не! Спаси ме, Ники! Не позволявай това да се случи с мен.
— Това е цената, която една видна дама като теб трябва да плати за оказаното й внимание — отказа каквато и да е намеса Никълъс.
Колкото и да залиташе на едната или другата страна, Яли Хора видимо си беше набелязал красивата гостенка като крайна спирка. Мазнината от „сандвича“ отдавна си бе проправила път по ръката му и упорито капеше от лакътя му по пода.
Музикантите, които досега си бяха почивали облегнати до стената, надигнаха инструменти и засвириха весела мелодия. Щом игуменът застана пред Роян и се опитваше да запази равновесие, хората с тъпаните взеха думата и започнаха да удрят кожите в бесен ритъм.
Яли Хора поднесе своя подарък и като хвърли последен отчаян поглед на Никълъс, Роян затвори очи и примирено отвори уста.
Под звуците на свирки и барабани тя влезе в ожесточена схватка с тлъстата хапка. От задавянето лицето й порозовя, а очите й се изпълниха със сълзи. Никълъс се чудеше дали няма да е по-добре, ако изплюеше хляба и се признаеше за победена, но бавно и търпеливо спътницата му започна да надделява над мазнината в устата си и залък след залък започнаха да преминават през гърлото й. Най-накрая успя да побере всичко в хранопровода и да се отпусне изтощена на земята.
Публиката ознаменува победата й с бурни ръкопляскания и тропане с крака, доволна от представлението. Игуменът клекна на тъничките си колена и я прегърна, рискувайки да изтърве короната си на земята. Без дори да помисли да я пусне, се друсна на пода до нея.
— Изглежда си завоювала нова придобивка — отсече сухо Никълъс. — Ако не отстъпиш навреме, старецът ей сега ще се излегне в скута ти.
Но Роян реагира светкавично. Пресегна се и докопа най-близката бутилка с катикала, за да напълни чашата си догоре.
— Твой ред е, отче! — рече тя на игумена и долепи ръба на чашата до устните му. Яли Хора прие на драго сърце предизвикателството, за целта обаче трябваше да отпусне прегръдката си.
Изведнъж Роян го зяпна толкова изненадано, че каквото беше останало на дъното на чашата, се разля върху дрехите на стареца. Колкото беше порозовяла преди малко, два пъти повече пребледня сега, тялото й потрепери като в треска, а погледът й се впери в короната на Яли Хора, която се бе изхлузила на една страна и висеше точно пред лицето й.