Седмият папирус (Том 1)
Шрифт:
Водата се стоварваше с грохот на метър-два от главата му, но Никълъс смело се провря под струите и заопипва каменната стена зад тях. Стигна на половин ширина, но трябваше да се покаже извън каменното си прикритие и водопадът го погълна. Никълъс се озова в средата на дълбокия вир и се остави на водите да си поиграят известно време с него. После се измъкна на повърхността, напрегна отново мускули и се добра до първоначалната си позиция — при една от каменните ниши в скалата. Хвана здраво ръба и шумно пое въздух.
— Нищо ли не намери? — извика
Никълъс само поклати глава. Трябваше първо да успокои дишането си и тогава да й отговори. Най-накрая успя да отвърне:
— Нищо. Навсякъде е твърда скала. — Пое си отново въздух и добави с известен сарказъм: — Какво ще измисли сега умната дама?
Тя обаче не отговори веднага, което беше добре дошло за него — можеше да си почине за кратко. Най-накрая на Роян й проблесна друго:
— Ники, докъде стигат нишите?
— Сама виждаш — посочи й Никълъс тази, за която се беше хванал.
— А може да има и под повърхността?
— Не говори глупости, жено! — Колкото по-студено му ставаше, толкова повече се дразнеше от подобни предположения. — Как искаш да са дълбали под повърхността?
— Опитай де! — извика му Роян не по-малко раздразнена от самия него.
Той поклати глава в знак на самосъжаление и пое дълбоко въздух. Без да изпуска хватката си, изпъна крака надолу и щом застана като пирон, потопи глава под вълните. Скоро изчезна в мрачните дълбини на реката и заопипва камъка с пръстите на краката си.
След някоя и друга секунда се изстреля като снаряд нагоре и изгледа с учудване съдружничката си.
— По дяволите! — изрева Никълъс. — Права си! Има още една ниша надолу!
— Не ми е приятно да ти го натяквам, но бях сигурна.
Дори от разстояние си личеше колко е доволна от себе си.
— Ти да не си надарена с вещерски способности? — подразни я той, но вдигна очи към небето в знак на дълбоко отчаяние. — Сещам се какво ще поискаш сега.
— Да видиш колко дълбоко стигат дупките… — започна да му се подмазва с мъркане Роян. — Би ли бил така добър да видиш вместо мен, Ники?
— Така си и знаех — въздъхна той. — Ще трябва да говоря с работодателя. Карат ме на робски труд. От утре започвам стачка.
— Моля те, Ники!
Той остана известно време хванат здраво за ръба на дупката и започна шумно да поема и изхвърля въздух от белите си дробове. Искаше предварително да обогати кръвта си с кислород, та щом се гмурне, организмът му да издържи по-дълго на напрежението. Когато реши, че е готов, издиша всичко, останало в гърдите му, и мощно ги изду повторно — все едно бяха балон пред спукване. Най-накрая се гмурна с главата напред и изпъна крака над повърхността, за да потъне повече под тежестта им.
Започна да се набира по скалата, протегна се и потърси с пръсти следващата ниша. Щом я улови, я използва да се оттласне още веднъж надолу и скоро попадна на втора.
Нататък гмуркането му продължи във все същия ритъм — напипване на дупка в скалата и рязко издърпване за ръба й, за да продължи надолу. Набързо прецени, че между всеки две ниши разстоянието е около шест стъпки или както го наричат моряците — един клафтер. Така във всеки момент можеше да знае на каква дълбочина се намира.
Когато стигна четвъртата ниша, на седем метра под повърхността, Никълъс започна да се замисля не е ли време да потегли обратно. Ушите му отдавна бяха запищели от налягането, което изтласкваше част от въздуха през евстахиевите му тръби. Но той продължи надолу и откри пети ред ниши. Въздухът в дробовете му бе намалял наполовина, което обаче му помагаше по-бързо да слиза към дъното.
Държеше очите си широко отворени, но водите ставаха все по-мрачни и непроницаеми. Единственото, което виждаше, беше черната повърхност на скалата пред очите си. Показа се и шестата дупка, Никълъс се хвана за нея и започна да се колебае.
„Единадесет метра дълбочина, а още няма и следа от дъно“ — разсъждаваше гмуркачът. Имаше време, когато като стрелец с харпун можеше да се мери спокойно с водолазите във флота. Беше се гмуркал до десет клафтера дълбочина, където престояваше по цяла минута. Но тогава беше млад и физическата му кондиция беше много по-добра от сега.
„Само още една — зарече се Никълъс, — и веднага към повърхността.“
Гърдите му започваха да горят в жажда за въздух, но той смело се оттласна и от тази ниша, да се стрелне към дъното. Скоро пред замаяния му поглед се показаха очертанията на седмата ниша.
„Нима стигат до самото дъно? — чудеше се Никълъс. — Как, по дяволите, го е постигнал Таита? Та те не са имали никаква екипировка за подводно плуване…“
Бръкна в отвора и се задържа за секунда на едно място, без да знае дали да продължи или да се връща. Знаеше, че физическите му сили са на път да се изчерпят. Гърдите му вече започваха да се свиват конвулсивно, готови всеки момент да нагълтат вода вместо въздух.
„Абе, майната му, защо не още една?“, от умората мозъкът му започваше да работи на други обороти, а душата му се изпълваше с безгрижие като след чаша уиски. Тъкмо това му напомни за скритите опасности на дълбокото гмуркане и той бързо огледа тялото си. Колкото му позволяваше оскъдната светлина, Никълъс видя как кожата му се е нагънала и набръчкала под тежестта на водното налягане. Върху гърдите му натискаха поне две атмосфери. Мозъкът му се нуждаеше от още кислород, но тъкмо това му помагаше да пренебрегне опасностите.
„В атака, господа! — подкани той мислено въображаемите си спътници и потъна още надолу. — Номер осем и смъртта е на косъм — повтори си Никълъс стария израз, но в съзнанието му се въртеше друга рима: — Осма дупка и Роян ще си изхрупкам.“
Най-сетне се извъртя, насочвайки се към повърхността, когато краката му случайно напипаха дъното.
„Петдесет фута дълбочина — стресна се той и едва сега си даде сметка къде е. — Много късно се сетих. Трябваше да съм се върнал. Не издържам без въздух.“