Тайфуни с нежни имена
Шрифт:
— Не ви обвинявам. Просто констатирам. На вас все пак ви е ясно, че не съм израсъл с последния дъжд. Изобщо не съм сляп, но и не ви обвинявам. Допускам, че си имате причини.
— Какви причини? Какво допускате? — запитва жената, сякаш едва сега се пробужда.
— Допускам на първо място, че през цялото време лъжете…
И понеже тя прави опит да възрази, вдигам успокоително ръка:
— Вече казах, не чухте ли: не ви обвинявам. Но ако имате някакво основание да играете вашата малка роля пред другите, то, що се отнася до мене, съвсем напразно хабите сили. Снощи, мисля, ви заявих, че не съм ваш конкурент, и това е самата истина. Тъй че излишно е да се преуморявате с мене.
При тия думи поглеждам часовника си и се готвя да поема по стълбата.
— Конкурент
— Ще ме накарате да изпусна срещата с тоя мил Бенато… — промърморвам.
— По дяволите вашия Бенато! — извиква тя. — Кажете: конкурент в какво?
— Бих могъл да ви го кажа наистина. Бих могъл да ви го кажа точно и изчерпателно. Но имайте предвид, че тогава вашата откровеност с късна дата няма да струва пукната пара. И вие напразно ще пледирате за помощ или доверие от моя страна.
Тя втренчва в мене тъмните си очи:
— А ако само ме изпитвате? Ако всъщност нищо не знаете, а само ме изпитвате?
— Неверният Тома… в рокля… — избъбрям отегчено. — Е, добре: ще ви представя веществено доказателство, че знам. Но само след като се убедя в собствената ви откровеност… И след като прескоча до тоя мил Бенато.
— По дяволите вашия Бенато! — извиква наново тя.
Сетне добавя с друг тон:
— Да направя ли още кафе?
И тъй, ние седим в хола пред новите порции кафе и на обичайните си места — тя, кръстосала крака на дивана, а аз, потънал в насрещното кресло. Седим като двама безделници в утрото на тоя работен ден, когато на километри наоколо сметачните машини и автоматичните каси вече тракат с пълна скорост.
— Първо, вие не сте студентка — казвам, колкото да й помогна.
— Студентка съм — възразява тя. — Макар и формално. Във всеки случай записана съм.
— Второ, вие сте тук по нареждане на вашия шеф — добавям, за да разпръсна колебанията й. — А вашият шеф е Тео Грабер.
И като се изтягам по-удобно в креслото, подхвърлям:
— Продължавайте нататък.
— Но ако на вас всичко ви е известно…
Тя млъква, загледала ме с известно напрежение, ала туй вече не е напрежение на недоверие, а на изненада.
— Не вярвам всичко да ми е известно, обаче по-важното вероятно го знам.
— Ами това е: аз съм секретарка при Тео Грабер или, ако щете, заместник-директор, понеже тия два поста за по-икономично той ги е слял в едно. И съм тук по негово нареждане.
Розмари замълчава и посяга към цигарите.
— От самото начало ли да почна?
— Мисля, че така ще е най-добре.
— Една заран, беше някъде в първите дни на ноември, в предприятието се яви непознат господин и поиска да види шефа. Мислех да го отпратя, тъй като у нас срещите с шефа стават по предварителна уговорка, но непознатият настояваше, че се касаело за нещо твърде важно, и Грабер го прие. Не знам какво говориха, но явно бе, че става дума за сделка, и то за едра сделка, и то за необичайна сделка, тъй като по едно време шефът излезе от кабинета, връчи ми чек за петстотин хиляди и поръча да прескоча веднага до банката и да изтегля парите. Това, разбира се, ме озадачи, понеже вие знаете, че никой в наши дни не държи да получава подобни суми в брой и да ги разнася по джобовете си. Изпълних нареждането, предадох парите на Грабер, а малко подир туй непознатият си отиде. По-късно научих, че се казвал Андре Гораноф.
Розмари ми отправя гъста струя дим и запитва:
— Не съм ли твърде обстоятелствена?
— Съвсем не — успокоявам я. — Говорете свободно. Не правим протокол.
— Само не ми говорете за протоколи — намусва се тя. — Протоколи, стенограми, делови писма, всичко туй така ми е втръснало…
— В такъв случай следва да се предполага, че с удоволствие сте поели новата си мисия.
— Именно. В началото се припознах. Помислих, че ще бъде нещо като ваканция. И дори не се сетих, че Грабер съвсем не е от хората, които биха сервирали една добавъчна ваканция на секретарката си.
— В случай че секретарката е хубава като вас…
— Не си правете илюзии… Грабер е достатъчно пресметлив, за да си избира чиновничките според телесните пропорции. Предполагам, че е роден и отгледан в камерата на хладилник, за да израсне постепенно до степента на една внушителна буца лед.
Тя захвърля недопушената цигара в пепелника и продължава:
— Още на другия ден след посещението на непознатия шефът ме извика, даде ми необходимите подробности и ми постави задачата. Оказа се, че Гораноф е предложил на Грабер един голям брилянт, който предварително е бил известен на шефа, тъй като големите брилянти, вероятно знаете, са също тъй прочути, както и големите киноартисти. Предполагам, че разговорът между тия две хитри лисици — Гораноф и моя шеф — е протекъл приблизително тъй:
Тук Розмари се впуска в разиграването на малка сценка, която, ако не е особено богата като информация, е достатъчно забавна като мимики, защото квартирантката ми блестящо имитира двете хитри лисици с всички нюанси в израза на недоверие, изненада, колебание, недоволство и старческа алчност. Жената заема поза, сякаш разглежда намиращото се в ръката й въображаемо бижу, и започва:
ГРАБЕР. Мисля, че бих могъл да ви дам за него триста хиляди…
ГОРАНОФ. Мерси. Той струва пет пъти повече.
ГРАБЕР. Вярно, че струва малко повече. Знам точно колко струва, защото го познавам добре. Както и останалите му девет събратя. Вие навярно също ги познавате…
ГОРАНОФ. Не разбирам за какво говорите.
ГРАБЕР. Един подобен брилянт поражда законния въпрос: откъде го имате? Аз обаче не питам. Не питам между другото и затуй, защото познавам предишния му собственик. Но вие не оценявате това мое качество да се въздържам от неудобни въпроси.
ГОРАНОФ. Да допуснем, че го оценявам. Обаче не ме карайте да се разорявам заради това ваше качество.
ГРАБЕР. В такъв случай предложете камъка на някой мой колега и елате пак.
ГОРАНОФ. Дали ще го предложа, това е моя работа. Но не мисля да го подарявам никому. Имам го вече от 30 години.
ГРАБЕР. Вярвам ви. Колекцията, за която става дума, изчезна точно преди 33 години. Обаче за обсебвания от подобен род няма давност. И наследниците са живи.
ГОРАНОФ. Не разбирам за какво говорите…
ГРАБЕР. А не разбирате ли поне, че това, което говоря, има пряко отношение към въпроса за цена, а? Крадените камъни имат винаги по-ниска цена. Значително по-ниска. Най-малкото затуй, че се налага да се преполират, а значи и да намалеят по карати.
ГОРАНОФ. Не разбирам за какво говорите.
ГРАБЕР. Триста хиляди е голяма сума.
ГОРАНОФ. Добре, дайте един милион и да свършваме.
ГРАБЕР. Може би след зрял размисъл ще склоня да кача до триста и петдесет.
ГОРАНОФ. Е, хубаво де: нека не е милион. Нека са деветстотин хиляди.
— Доколкото може да се вярва на шефа, заключителната среща е станала върху кръглата цифра от половин милион — произнася Розмари като епилог на сценката. — Което означава, че Грабер е получил камъка на тройно по-ниска цена от реалната. Един действително щастлив удар. Само че Грабер не е от хората, които биха могли да се задоволят с един удар при възможността да реализират още девет други. Защото донесеният брилянт наистина се е числял към цяла колекция, добре позната на шефа, понеже сам той е помагал за нейното попълване в годините преди войната. Колекцията принадлежала на някакъв гръцки архимилионер, от тия, притежателите на кораби, ограбен на времето от нацистите, а впоследствие починал. Възможно е наследниците му също да са починали, ако изобщо са съществували, но по тоя пункт Грабер не ми е казвал нищо.
Тя сменя позата и се изтяга в ъгъла на дивана.
— Задачата ми беше да променя външността си и да наема жилище възможно по-близо до вилата на Гораноф, открита от шефа още веднага след визитата по метода на най-вулгарно проследяване. Трябваше да наблюдавам всички действия на стареца, за да не би той, жаден да получи по-висока цена, да се свърже с някой друг бижутер, комуто да предложи останалите камъни, значително по-едри от първия.
Розмари млъква, сякаш се опитва да си спомни нещо, и няколко минути се взира в обувките си, тия обувки с дебели токове, представляващи последния вик на модата. Сетне продължава: