Тринадесетият съдебен заседател
Шрифт:
Нямаше много багаж. Облече новите дрехи, прибра старите. Когато излезе в коридора, там нямаше жива душа.
Асансьорът се отвори и вътре видя мургав, добре облечен мъж. Носеше куфарчето, което бе видял от прозореца. Поне приличаше на него. Мъжът излезе и се разминаха. Докато вратата се затвори, Харди видя, че онзи разглежда номерата на стаите.
52
Джоди Бакмън закъсня двайсет минути и ако се изненада, когато видя, че Харди все още седи и го чака на масата, която бе запазил, не го показа с нищо. Треската бе утихнала след още дванайсет часа
Когато се събуди, си позволи да се чувства като идиот в продължение на две минути. Ала все пак се бе събудил, което беше утеха, а може би дори и оправдание. Може би го бе направил заради умората и треската. Без никакви сериозни причини. Но, беше факт. Смени хотела. Най-вероятно постъпката му бе глупава и излишна. Е, щеше да се примири с това.
Разбра, че е Бакмън, още преди да стигне до масата му. Влезе в помещението така, сякаш беше негово. Беше от онези бивши сърфисти на Южна Калифорния, които сякаш остаряват по някакви по-различни закони от обикновените смъртни. След като бе съдружник на Крейн, би трябвало да е поне на трийсет и пет, но изглеждаше с десет години по-млад — изсечени като с длето скули, цепната брадичка, нито бръчица, появила се от безпокойства и тревоги. Косата му, която преди петнайсетина години трябваше да е била сламеноруса, сега беше светлокестенява, късо подстригана като на президента Кенеди. Или притежаваше солариум или прекарваше много време край басейна на Маргарет Морънси.
И, нямаше никакво съмнение, този човек беше влиятелен. Преди да стигне до него, Бакмън най-напред се спря край масата на кмета на Лос Анджелес, седнал с още шестима души малко по-нататък, сред които Харди разпозна един известен и често фотографиран щатски законодател.
Докато Бакмън се приближаваше до масата край прозореца, Харди пиеше газирана вода. Нямаше никакъв смог. От мястото, където седеше, се виждаха безкрайни складови площи, нефтени помпи, железопътни депа, електропроводи, шосета, гипсови кариери. Изгледът бе добър за любителите на големи пространства, в които няма нищо приятно за гледане — нямаше вода, мостове, острови, красиви сгради, зелени хълмове. Може би Бакмън все още не се бе издигнал дотолкова, че да му се полага маса от другата страна, където беше кметът с хората си и откъдето човек можеше да зърне океана, зеленината, блещукащите планини.
— Съжалявам, че закъснях. Приятно ми е, Джоди Бакмън. — Бакмън поздрави още някой, когото беше пропуснал при влизането си и най-накрая седна. — Не ми стига времето да се здрависам с всички. Няма край. Ще пиете ли нещо?
Харди посочи чашата си.
— Само газирана вода, благодаря.
— Аз също. Чудя се как можеш да пиеш дори мартини или бира в средата на деня, да не говорим за силни питиета… — Той поклати глава. — Умът ми не го побира. Все едно да вземеш приспивателно. Е, с какво мога да ви бъда полезен?
— Искам да доведа нещо докрай — отвърна Харди. — В петък клиентката ми беше осъдена на смърт.
Бакмън бе вдигнал чашата си, за да отпие, но ръката му замръзна във въздуха.
— Боже! — възкликна той. — Има и такива закони.
—
— На смърт? Жената на Уит?
— Да. Дженифър.
Бакмън подсвирна. След малко дойде келнерът. Сакото му беше с лъскави ревери. Остави на масата чаша плодов сок.
— За нас специалитетът, Клаус. — Не си направи труд да попита Харди.
— Звучи ми добре — отбеляза той и когато Клаус се отдалечи, добави: — Опитвам се да накарам съдията да намали присъдата на доживотен затвор.
— Нали можете да обжалвате? До безкрай?
— Да. Евентуално. Ако се стигне дотам… — Нямаше намерение да обяснява процедурите на наказателното съдопроизводство. — Дженифър твърди, че е невинна — Харди си позволи да се усмихне озадачено, — и аз съм склонен да й вярвам. Трябва да представя на съдията някакви основания за съмнение. Не е нужно да е кой знае какво…
— И смятате, че обаждането на Уит…
— Не знам, господин Бакмън. Това е единственият камък, който не съм обърнал досега.
Мина още някаква важна клечка. Спря се при Бакмън, потупа го по рамото и стисна ръката му. Той кимна разсеяно, отпусна се на облегалката и посегна към плодовия сок.
— Ако това е единствената ви надежда… — Бакмън се загледа към хоризонта и добави: — След като разговаряхме, опитах да проверя документацията, но не успях да се свържа с компютъра чак до тази сутрин.
Харди чакаше.
Бакмън бръкна в джоба на сакото си и извади оттам два листа, сгънати и закрепени с телбод. Разгъна ги и ги подаде на Харди.
— Предположих, че може да потрябва, така че разпечатах графика си за деня от компютъра. Взех и оригиналния формуляр, който съм попълнил, защото понякога не разчитат почерка ми.
На първия лист имаше извадка от сведението за платените часове на Бакмън. На 23 декември, от 6:10 беше записал „0.20 за МЦЙБ“. В графата „описания на услугата“ беше вписано „тел. разг. Уит???“
Бакмън обясни:
— Трябваше да отговоря на десетина въпроса и един от тях беше на Лари Уит.
— Спомняте ли си какъв беше той?
— Не. Вписал съм го в сметката на центъра, така че трябва да е било нещо във връзка с офертата. Но не помня нищо. Съжалявам.
Харди погледна листа отново.
— Но разговорът е продължил двайсет минути. Не може толкова време напълно да се е заличило от паметта ви.
Бакмън за първи път показа признаци на раздразнение — за миг приятната усмивка изчезна. Той присви устни и отпи глътка плодов сок. Когато остави чашата, отново възвърна предишната си приветливост.
— Не, не е така. Това „0.20“ не е двайсет минути. В нашата фирма е прието да таксуваме клиентите си на десети от часа, не на минути. Две десети са дванайсет минути. — Наведе се напред и добави тихо: — Освен това закръгляваме. Шест минути и една секунда вече се броят за дванайсет минути. — Възможно е разговорът да е бил по-кратък и от пет минути… — Бакмън се усмихна хладно. — Но наистина не си спомням. Какво повече мога да кажа?
Харди погледна втория лист, на който беше оригиналния формуляр. След „тел. разг. Уит???“ имаше два плътно задраскани реда.