Тръпката

де ла Моте Андерш

Стофе погледа HP така, сякаш очакваше адски добър отговор. Проблемът беше, че той нямаше такъв.

— Ами… ъъъ — започна той, докато отчаяно ровеше из мозъка си за подходяща реплика. — Стана така…

— Чухте ли? Ебаси, какъв ужас! Точно в Швеция да се случи…

Деян се зададе отляво с айфона си в готовност.

HP си отдъхна. Звънецът го спаси…

— За какво, по дяволите, говориш?

— Бомбата! Бомбите! Не ми казвайте, че не сте чули?

И HP и Стофе поклатиха глави в синхрон.

— Някакъв ненормалник се е взривил на парченца на „Дротнинггатан“

само преди половин час. Медиите са пощурели…

Той протегна напред телефона си, за да покаже какво имаше предвид.

ИЗВЪНРЕДНО

САМОУБИЙСТВЕН АТЕНТАТ

В ЦЕНТЪРА НА СТОКХОЛМ

* * *

Тя се къпа дълго. Малко по малко увеличаваше температурата и се въртеше бавно, за да разлее приятното топло усещане по цялото си тяло. Продължаваше да върти кранчето, докато кожата и започна да пари и не издържаше повече.

След това си избръсна краката и покрай това подравни и някои други стратегически места.

Извади най-хубавото си бельо, облече си бяла риза и дънките, които стояха най-навътре в гардероба и, защото бяха прекалено тесни за вкуса и.

После си оправи прическата със сешоар, гримира се набързо пред огледалото в хола и направи крачка назад, за да разгледа резултата.

Едва се позна.

* * *

Достатъчно беше Филип да се изправи, за да заглъхне веднага шумът от разговори в частната зала за хранене. Имаше около стотина гости, ако HP беше пресметнал правилно, повечето от които вероятно бяха бизнес познати.

Никой от съпрузите Аргос не изглеждаше като човек, който имаше време да си създава истински приятели.

Business comes first.

— Както сигурно сте чули, тази вечер в града са се случили драматични събития — започна Филип. — Улиците в повечето посоки изглежда все още са блокирани, публичният транспорт е спрял изцяло, така че може да е трудно да се приберете. Но добрият ми приятел Барис тук…

Той посочи с ръка към собственика на ресторанта, който стоеше до стената.

— … обеща да остави бара отворен, докогато се налага.

Разнесе се доволен шепот и Филип го остави да продължи няколко секунди, преди да заговори отново.

— Но за тези от вас, които работят за мен, искам само да кажа, че искам да се срещна с тийм лидерите утре в десет сутринта. Осъзнавам, че е неделя и сте си заслужили да сте свободни, но за съжаление, събитията от вечерта променят малко някои неща…

Той вдигна чашата си.

— След като изяснихме това, с Моника искаме да благодарим на всички, че дойдохте днес, за да почетете обичната ни Анна. Тя, както всички знаете, беше много специален човек. ArgosEye беше нейната мечта, делото на живота и и съм сигурен, че не би желала нищо друго повече от това да продължаваме да развиваме компанията в посоката, която тя зададе. Наздраве за Анна!

— Наздраве.

* * *

Вместо да викне такси, тя си облече сакото и закуца към павилиона за хотдог. Държаха отворено

до късно и правеха отстъпки на полицаи и таксиджии, което означаваше, че там тя винаги можеше да намери транспорт и при едните, и при другите. Но тъкмо тази вечер, необичайно, пред павилиона стоеше само едно самотно такси. Шофьорът всъщност беше тръгнал да се прибира, но след малко женски увещания все пак се нави да я закара. Срещу уговорена сума и с изключен брояч — нещо, заради което по принцип би извадила значката си.

Шофьорът бе този, който и разказа за бомбата. Атентатор самоубиец, неуспешен такъв, както изглеждаше.

Но все пак…

Да се случи точно в Стокхолм.

Откачена история!

Според шофьора в общи линии цялото Сити беше блокирано, а метрото беше спряно. Целият град гъмжеше от сини светлини и полицаи и те бяха принудени да направят съществено отклонение, за да стигнат докъдето искаше тя. Две бомби и до момента единственият смъртен случай беше самият атентатор, но преди да бъде изключена вероятността за други жертви, със сигурност щяха да бъдат ангажирани всички полицаи на разположение.

За секунда-две тя обмисли дали всъщност да помоли шофьора да я откара в полицейския участък вместо в Йостермалм. Но все още беше отстранена, така че колкото и горещо да и се искаше да помогне, по всяка вероятност нямаше да и позволят дори да стъпи вътре.

Бомбите не бяха неин проблем и тази вечер възнамеряваше да направи всичко възможно да забрави кашата, в която се бе превърнал животът и. Да остави контрола на някого другиго.

* * *

Той се върна от тоалетната тъкмо за да види как Моника Грегершон се запътва към външната врата и се усети, че въздиша с облекчение. Беше я забелязал да го гледа на два пъти по време на вечерята и в погледа и имаше нещо, което го караше да се чувства некомфортно. Сякаш се забиваше право през скъпия му Манге костюм и виждаше кой беше той наистина.

Ако все още търсеше следи около убийството на Анна, трябваше, естествено, да се опита да говори с нея. Но изглежда от ресторанта по някакъв начин бяха викнали рояк таксита и преди HP да успее да се провре до вратата, тя си беше тръгнала.

Може би така беше по-добре…

Доколко разумно щеше да бъде да почне да притиска Моника за информация точно под носа на Филип? И как всъщност си бе мислил да започне разговора?

Кой мислиш, че може да е убил сестра ти, или Анна някога споменавала ли е човек, наречен Водача?

Едва ли…

Освен това малко или много беше решил да замрази разследването за известно време, във всеки случай поне докато нещата се успокояха. А може би дори и за по-дълго…

Той мерна Рилке на бара и се отправи натам. Повечето външни хора вече си бяха тръгнали или бяха напът да го направят, така че барът бе изпълнен почти изцяло с познати лица.

— Как е, Манге, искаш ли бира?

Той клатеше глава в отговор на предложенията, които го засипваха, докато си прокарваше път с лакти измежду разговарящите хора в посока към Рилке.