Тютюн
Шрифт:
— Тъй!… Все в общината кисне.
— Кисне, но събира сведения и върши работа… А ти дори за акцията против шкартото нищо не си направил.
— По-тихо!… — предупреди Макс. — Приказките после.
Тримата влязоха в малък селски двор, ограден с плет. В дъното му светеше прозорче на ниска къщурка. Срещу нея имаше обор, а до него — стряха. От затвореното с решетка прозорче на обора лъхаше топла и влажна миризма на тор. Под стряхата се намираха малка копа сено, дърва за горене и една разпрегната
Стефан нагази в снега, отиде при прозорчето и без да сваля ръкавицата си, чукна три пъти върху него. Вратата се отвори и на прага й се показа едрата фигура на Динко. Той носеше тъмнокафява фланелка, кожухче без ръкави и панталони от селски шаяк. Лицето му беше обраснало с гъста руса брада, небръсната от няколко дни. Той отвърна хладно на поздрава на Фитилчето, после влезе мълчаливо в обора и изведе от там един хубав, загладен кон.
— Бре… — почна да се чуди Фитилчето. — От къде намерихте тоя кон?
Никой не отговори на въпроса му. Настъпи тягостно мълчание. Фитилчето се престори, че не го забелязва, и нахално почна да си подсвирква някаква песен, като оглеждаше коня под лунната светлина и се мъчеше да запомни отличителните му белези. Динко изтегли двуколката в средата на двора. Стефан и Фитилчето останаха под стряхата и запалиха цигара, а Макс отиде да помага при впрягането на коня.
— С вас ли ще дойде? — тихо попита Динко.
— Да — отговори Макс. — Не искаше, но ние настояхме.
— Не му позволявайте да се отделя… Искате ли да ви придружа?
— Няма нужда да се излагаме и тримата. Ти гледай да свършиш работа тук. Аз ще направя събрание в Шишманово, а Стефан ще инструктира отговорните другари в Митровци. Ако сполучим да подготвим и протестната акция срещу шкартото, успехът на стачката е сигурен.
— Какво ще правим с Фитилчето?
— Няма да му възлагаме повече нищо и ще го заплашим да мълчи.
— Само това ли? — разочаровано полита Динко.
— А ти какво искаш? остро произнесе Макс.
— Да му строша някоя вечер врата.
— Мисли му, ако посмееш!…
Динко гневно нахлузи юздата върху главата на коня. Стори му се, че другарите от града пипаха хлабаво. „Интелигентски глупости“ — помисли той, като забрави, че самия той бе вече интелигент.
— Динко — прошепна Макс.
— Какво?
— Ние трябва да водим борбата неумолимо, но един истински комунист посяга върху човешки живот само когато няма друг изход.
— Той ще ни издаде — тихо изръмжа Динко. — Може би го е направил вече.
— Не сме уверени в това.
— А каква полза, ако се уверим, след като стане провал?
— Тогава нашите другари ще го съдят.
Динко не отговори. Той отиде от другата страна на коня и стегна чевръсто ремъците на стьрчишката, които Макс беше
Макс, Стефан и Фитилчето се качиха в двуколката.
След лъкатушенето по кривите селски улици те излязоха на шосето за Шишманово. Конят понесе двуколката в равен тръс. Около тях се простираше безмълвно и пусто снежно поле. Само коловозите по снега и двата реда тополи показваха посоката на шосето. В далечината, под лунната светлина, в прозрачния и леден въздух се очертаваше билото на хълмовете, конто трябваше да прехвърлят, за да стигнат в Шишманово.
— Няма жива душа — недоволно произнесе Фитилчето.
— Страх ли те е? — попита Стефан.
— Само от вълци.
— Не се бой. Носим пистолети.
Фитилчето изпита смътна тревога. Стори му се, че Стефан говореше малко натъртено Той извърна лицето си първо към Макс, а после към Стефан. Евреинът държеше поводите на коня и гледаше право пред себе си. Лицето му бе спокойно, но изглеждаше някак зловещо. То бе обрасло с гъсти червеникави косми и се люлееше равномерно от друсането на двуколката.
В ъгъла на устните му стърчеше угаснала цигара. Младежкото и свежо лице на Стефан, напротив, беше красиво, но в израза му имаше подигравателна враждебност.
— Какво има? — попита той, като срещна погледа на Фитилчето.
— Нищо!… — произнесе касиерът на кооперацията, сякаш искаше да се окуражи сам. — Ще стигнем скоро… Ей къде е!
— Ще стигнем и ще продължим — каза Стефан.
— Как!… — възкликна Фитилчето.
— Рекох, че ще оставим Макс при другарите в Шишманово, а ние ще продължим до Митровци.
— Но защо съм ти аз?
— Ей така. За компания.
— Ти си луд!… дърво и камък се пукат от студ, а ние ще минаваме дефилето.
— В такова време комунистите пътуват най-безопасно — рече Макс.
Той се изсмя тихо.
— Но аз не познавам никого в Митровци!… — В гласа на Фитилчето прозвуча паника. — Каква нужда има от мене там?
— Ще потърсим Цветана. Сега Университетът е във ваканция и тя сигурно се е прибрала на село… Просто ще ме свържеш с нея.
Касиерът се замисли.
— Слушайте!… — каза той след малко. — Аз не мога да отида в Митровци… Едно време се занасях по Цветана. Неудобно, нали?
— Това е без значение.
— И после, болен съм!… — глупаво допълни Фитилчето.
— Истина ви казвам!… Оня ден клах прасето… Настинах.
— Стига си манкирал!… — остро произнесе Стефан.
Касиерът изведнъж съзна глупостта си, но прие вид на обиден човек.
— Какво значи това? — оскърбено попита той.
— Значи преди всичко да не ни считаш за глупци. Разбра ли?