Шрифт:
[Kodirane UTF-8]
Пол Ливайн
Зелено дайкири
_Когато се стигне до любов и убийство… дори най печените адвокати на Маями имат нужда от алиби._
Вземете една част Джон Гришам, две части Нелсън Демил, сложете щипка Мики Спилейн и voila — получавате Пол Ливайн, чиито съдебни трилъри са обявени от критиците за „неприлично… забавни“ и „романи от най-висока класа“. Ливайн се завръща в този нажежен до червено
Тя е от стар заможен род. Той е бедно момче от Коконът Гроув.
Единственото общо помежду им е правото. Докато не се изправят един срещу друг в най-нашумялото дело за убийство на века — случай, от който хвърчат искри, който кара медиите да полудяват и противоположностите да се привличат.
Заобиколени от престъпници, измамници и други „образи“, Соломон и Лорд трябва да разрешат случая, преди да са се разорили, попаднали в затвора… или още по-лошо — в леглото.
На Рене,
която осветява пътя
Благодарности
Задължен съм на много хора, които щедро ми предоставиха времето и опита си.
Ранди Андерсън — забележителен сценарист, печен покерджия и мъдър приятел — ми помогна неимоверно за създаването на Стив Соломон и Виктория Лорд.
Едуард Шохат, ас сред адвокатите, сподели енциклопедичните си познания по наказателно право. Ейнджъл Кастило-младши, начетен юрист, ме напътстваше през Литъл Хавана и гражданските съдилища.
Специални благодарности на общинските съдии от Маями Лестър Ланджър и Станфорд Блейк и на асистентката по юридически въпроси Тери Съливан, помощник щатския адвокат Кристина Матяк, помощник обществения защитник Ивон Колодни, обществения защитник на доброволни начала Йоланда Бърковиц и заместник-директорката на фондация „Глас в защита на децата“.
Рик и Сю Нюхаузър любезно ми позволиха да се възползвам от дома им в Гейбълс Истейтс като мизансцен. Възползвах се от опита на обществените защитници „Гросман и Рот“ благодарение на непрекъснатата подкрепа на асовете в съдебната зала Стюарт Гросман и Нийл Рот.
>
1.
Съкилийници
Противоположностите се привличат,
мъдрите така твърдят.
Но да си приличахме малко поне ми се ще,
така войната щеше по-кратко да трае поне.
„Но аз я обичах“
текст Гордън Дженкинс
Франк Синатра, „Рипрайз Рекърдс“, 1981
Мъжът в ареста разхлаби вратовръзката си, захвърли изпомачканото си велурено сако в ъгъла и се изтегна върху твърдата пластмасова пейка. Жената в килията отсреща съблече тесния си кариран жакет, сгъна го внимателно, преметна го през ръка и започна да се разхожда.
— Спокойно, Вики.
— Виктория — поправи го жената. Стъпките й гневно отекваха по голия циментов под.
— Чакай да отгатна: никога досега не са те задържали за обида на съда.
— Ти пък се държиш като че ли са ти дали медал.
— Адвокат да се страхува от затвора е все едно хирург да се страхува от кръв — отвърна Стив Соломон.
— Чух, че си прекарал повече време зад решетките от клиентите си — подметна Виктория Лорд.
— О, благодаря! Страхотен финал за радиорекламите ми. „Ти закона наруши, а Стив на топло ще лежи.“
— Ти си най-неетичният адвокат, когото познавам.
— Още си нова. Има време.
— Тъпо копеле — измърмори тя и се извърна.
— Чух го — отвърна той.
Хубав профил, помисли си Стив. Привлекателен по един изискан, изтънчен като дайкири начин. Дълги крака, малък бюст, изваяна брадичка, кокалеста атлетична фигура.
Зелени очи, изпъстрени със сиво, и разрошена медноруса коса, вдигната нагоре като птиче гнездо. Наперена и секси. Никога досега „тъпо копеле“ не му беше звучало така възбуждащо.
— Ако не беше толкова арогантна, щях да те науча на разни трикове в съда.
— Тези ги приказвай на надуваемата си кукла.
— Тъпа забележка. Това беше веществено доказателство.
— Така ли? Видели са я в колата ти. Надута до спукване.
— Слагам я на предната седалка, за да мога да използвам аварийното платно.
Тя се приближи до вратата на килията. Сенките от решетките преминаваха по лицето й.
— Чела съм досието ти, Соломон, знам всичко за теб.
— Ако ме преследваш, ще изискам ограничителна заповед.
— Подиграваш се със закона.
— Сам си създавам закони. Соломонови. Първият: Ако законът не работи, изработи го ти.
— Трябва да те арестуват.
— Вече го направиха.
— Ти позориш професията.
— Стига, де. Нямаш ли сърце, Вики?
— Виктория! Не, нямам. Аз съм прокурор.
— На бас, че според теб и Жан Валжан е бил за затвора.
— Откраднал е хляба, нали?
— Щеше да гориш вещици на клада.
— Първо щях да ги изчакам да обжалват — разсмя се тя. Прехвръкна електрическа искра.
„По дяволите, бива си я.“
Парираше щуротиите му, саркастичните й забележки бяха по-остри от неговите. И още нещо му харесваше. Нямаше нито халка, нито годежен пръстен. Госпожица Виктория Лорд, прокурор новобранец, явно освен сприхава беше и необвързана. Някъде към двайсет и осем. Седем години по-млада от него.
— Ако имаш нужда от помощ в съда — каза той, — с удоволствие ще ти бъда наставник.
— Така ли му се вика вече?
Туше. Обаче го каза с усмивка. Може би не беше толкова битка, колкото начало на любовна игра. След парирането следва мушкане, нали така? Колкото повече се замисляше, толкова по-уверен ставаше.