Армагедони (Антология)
Шрифт:
Ами ако все пак беше Нова?
Придърпах Лесли още повече към себе си и запалих нова цигара с една ръка. Всичко планирано щеше да е напразно, ако беше Нова. Но във всички случаи щях да продължа да го правя. Човек не престава да планира просто защото няма никаква надежда.
А когато ураганът се превърнеше в прясна пара, балконът винаги бе изход. Последен напън, изтичване и скок през парапета — за предпочитане пред това да бъдем сварени живи.
Сега обаче не бе моментът да го споменавам.
Както и да е, вероятно тя сама се бе досетила.
Лесли спеше, полуизправена в прегръдките ми. Как можеше да спи на фона на неизвестността? Натрупах възглавници зад гърба й и я положих внимателно върху тях.
Известно време полежах по гръб, като пушех и наблюдавах сенките, които светкавиците хвърляха по тавана. Бяхме изяли всичкия пастет и изпили една бутилка шампанско. Хрумна ми да отворя брендито, но се въздържах, макар и със съжаление.
Мина доста време. Не съм сигурен за какво си мислех. Не спях, но мозъкът ми определено бездействаше. Едва постепенно осъзнах, че между отблясъците на светкавиците таванът бе станал сив.
Обърнах се предпазливо, прогизнал. Всичко бе мокро.
Ръчният ми часовник показваше девет и половина.
Пролазих покрай ръба на преградата във всекидневната. Толкова дълго бях игнорирал шума на бурята, че трябваше малко топъл дъжд да ме плесне по лицето, за да ми напомни. Навън бушуваше ураган. През черните облаци обаче си пробиваше път пепеливосива светлина.
Така значи. Бях прав, че запазих брендито. Наводнения, урагани, силна радиация, огньове, запалени от изригването — ако нивото на разрушенията бе толкова високо, колкото очаквах, парите щяха да загубят стойността си. Щяха да са ни нужни стоки за разменна търговия.
Бях гладен. Изядох две яйца с малко бекон — все още топъл — и започнах да прибирам останалата храна. Разполагахме с храна за около седмица, може би… но не особено разнообразна. Навярно щяхме да си разменим нещо с другите апартаменти. Сградата бе огромна. Сигурно имаше и празни апартаменти, в които можехме да мародерстваме за супа на прах и тем подобни. Както и бежанци от ниските етажи, за които човек трябваше да се погрижи, ако водата се покачи достатъчно високо…
По дяволите! Липсваше ми Новата. Животът изглеждаше самата простота миналата нощ. Сега… Намираха ли ни се лекарства? Имаше ли лекари в сградата? Щеше да плъзне дизентерия и други зарази. Както и глад. Наблизо имаше супермаркет. Щяхме ли да намерим подводен моторен влекач из етажите?
Най-напред обаче трябваше да поспя. По-късно щяхме да пристъпим към изследване на сградата. Денят бе с цвета на светлосива пепел. Нещата можеха да са по-зле, много по-зле. Помислих си за радиацията, която трябваше да се е напластила от другата страна на света, и се запитах дали децата ни щяха да колонизират Европа, Азия или Африка.
Джофри А. Ландис
Последният залез
И когато най-накрая настъпят последните дни, когато краят на света наистина предстои и човешката раса скоро ще изчезне от Земята, навярно последното нещо, което има значение, е поведението, с което ще посрещнете Края…
Физик, работещ за НАСА и участващ в програмата за кацане на Марс, Джофри А. Ландис е редовен сътрудник на „Аналог“ и „Азимовс Сайънс Фикшън“ и е продал също разкази на такива пазари като „Интерзон“, „Амейзинг“ и „Пълпхауз“. Ландис няма обемисто творчество, ако се имат предвид високопроизводителните стандарти на жанра, но той е известен. Разказът му „Разходка под Слънцето“ му донесе наградите „Хюго“ и „Небюла“ през 1992 година, разказът „Вълнички в Морето на Дирак“ спечели „Небюла“ през 1990, а друг — „Елементарен“, беше сред финалистите за „Хюго“ преди няколко години. Първата му книга е сборникът „Митове, легенди и истинска история“, а наскоро продаде и първия си роман. Живее в Брук Парк, Охайо.
* * *
Подобно на вражески изтребител в стар филм за асовете сред летците, кометата изскочи от Слънцето, невидима в блясъка му, докато не стана твърде късно. Нищо друго не може да се направи, помисли си Кристофър, освен да се чака неизбежният сблъсък и да се изчислява къде точно ще е той.
Крис бе галеният компютърен гений на групата по астрономия. Кометата бе открита от астрономите, но за изчисляването на орбитата й и следователно за определяне на времето и мястото на сблъсъка отговаряше той. Беше изключително внимателен при пресмятането, като провери критичната лунна пертурбация по три различни метода, преди да е сигурен в резултата. Да беше Земята само на десет минути по-далеч по орбитата си, щеше да се размине.
Така обаче бе като удар в целта.
— По дяволите! — рече Мартин, един от астрономите. Бяха се събрали в конферентната зала на компютърния отдел, не че резултатите не можеха да се отпечатат в който и да е от техните офиси. — Шейсет километра? Сблъсъкът ще е на шейсет километра източно оттук? Сигурен ли си?
Кристофър кимна:
— Съжалявам.
— Ха! Вината не е твоя — отвърна астрономът. — Каква ирония само! Значи ще сме в епицентъра или почти в него. Огненото кълбо ще е с диаметър близо двеста километра. Няма дори да го видим.
— Едва ли е утешение — обади се Тибор, вторият астроном в екипа, — но ако има значение за вас, да, ще го видим. На огненото кълбо ще му отнеме около минута, за да се разшири.
— Жалко — въздъхна първият астроном, — много исках да видя децата си пораснали. Наистина. — Вече плачеше горко. — Не че сега има някакво значение какво съм искал. Съжалявам. Прибирам се у дома. Мисля, че искам да бъда със семейството си.
Тибор погледна часовника си.
— Върви и се обади на вестниците, ако желаеш.
— Защо да си правя труда? — отвърна Мартин от прага на вратата. — Не виждам особен смисъл в това.
Тибор хвърли разпечатаните страници на пода.
— Да. Предполагам, че аз също ще си отида у дома. — Погледна към Кристофър. — Знаеш ли, ти си късметлия — заяви той, като поклати глава. — Не си женен. Никога не съм смятал, че ще завидя някому за това.
— Какъв ти късмет! — рече тихо Кристофър, но и двамата астрономи вече си бяха тръгнали и той бе сам в пълната тишина на конферентната зала.