Армагедони (Антология)
Шрифт:
* * *
Вчера, 4 август 2057 година, беше моят петдесет и трети рожден ден. Не мисля, че някой забеляза това. Никой не каза нищо. Може би на рождените дни вече не се обръща внимание.
Седях в кабината на бронираната кола, облечен в скафандъра си, със свалени ръкавици и отметнат назад шлем, и управлявах по памет, сякаш уловен в някакъв сън. Четири месеца. Още четири месеца и щях да се прибера у дома при Лайза, чиито писма гласяха, че тя, след всичките тези години, все още ме чака. Но после
Понякога, когато съм заспал, все още виждам самия край, виждам новинарските прегледи, предавани след този факт от Лунната база. Просто един никело-железен астероид с диаметър двайсет и три километра, това е всичко. Говори се, че за катастрофата се знаело отпреди повече от година, но тази информация се пазела в тайна, за да няма паника. Съставяли се тайни планове и се осъществявали по същия начин.
За голяма скала като тази ще си помислите, че се е знаело от десетилетия, но дългата й елиптична орбита, която я е отвеждала отвъд Нептун… нямала е никакъв номер и никакво име освен нашето.
Виждате ли тези шест ярки святкания? Шест трийсетгодишни термоядрени бомби избухват и взривяват на парчета проклетото нещо. Виждате ли сега красивите парчета? Забелязвате ли как те продължават да се движат по своя път? Дванайсет от тях удариха Земята непосредствено едно подир друго в хода на един дълъг и интересен ден.
Представях си как хора, как мои стари приятели, виждат тези тайни ядрени святкания да продължават в дълбините на нощното небе. Какво, по дяволите…?
Най-голямото парче удари Южния полюс. Попадна в него почти хоризонтално и, дявол да го вземе, можеше да се види как ледената покривка на Западна Антарктика се издигна право нагоре, разчупвайки се на един трилион парченца, докато влизаше в орбита.
Последното парче падна точно в средата на Северна Америка, недалеч от Канзас Сити. Недалеч от моята къща. Аз продължих да си представям, да се надявам поне, че точно тогава Лайза е спяла. Но тя вероятно е била навън в задния двор с всички наши стари приятели, наблюдавайки може би с моя бинокъл, когато…
Бях изгасил осветлението в кабината, обграден от слабото червено сияние на няколко необходими циферблата и по-мрачната светлина на половин дузина малки плазмени екрани, така че можех да виждам навън, да наблюдавам как части от пейзажа подскачат в лъчите на фаровете — ниски хълмчета от подобен на восък лед и розов сняг, с цвета на веществото, което понякога се натрупва в клозетната чиния на мръсна тоалетна.
Следвах старите коловози отвън — мои собствени следи, по които бях минавал многократно.
Появи се седловината. Теренът се изравни, образувайки много плитък кратер. Спрях на познато ми място — утъпкан розов сняг, жълтеещ от околното загряване, — паркирах на мястото, където бях паркирал вече стотици пъти, угасих фаровете, намалих максимално светлините на таблото и зачаках очите ми да се приспособят.
Светът се появи от своя собствен мрачен фон, подобно на призрачен кораб, който изплува от мъгла. Пейзажът се отдалечаваше от мен. Тъжни пурпурни хълмове и сини полупланини изчезваха в мъглата като планинската верига Адирондак през пролетта, по целия път до бреговете на Восъчно море. Там имаше още мъгла, после бледа безжизнена червена пустота, изчезваща дълго преди да стигне до мястото, където би трябвало да бъде хоризонтът.
От височините на Еърхърст Рейндж, ръба, набраздяващ сложно средната линия на Тера Нурса, може би на седем клики от мястото, където е кацнал „Хюйгенс“, само няколко седмици преди да се родя, се разкрива една от най-хубавите гледки в Слънчевата система. Ето защо може би спирам тук всеки път.
Сега небето горе беше светло, въпреки че наближаваше средата на осемдневната нощ. Изглежда, очите ми свикват да се адаптират все по-бързо с всеки изминал ден. Може би вече тук съм си у дома.
Адски сигурно е, че не мога да си бъда у дома никъде другаде.
Всеки казва, че небето е оранжево, дори по-оранжево от небето на Венера, но не е. Дявол да го вземе, бил съм на Венера. Зная как изглежда небето там. Въобще не е същото.
Понякога се опитвам да си представя, че небето трябва да изглежда както от моя стар заден двор. Понякога си го представям точно каквото е било, когато го видях за последен път преди толкова много години. Друг път ми се мярва образът на всички тези метри изхвърляно вулканично вещество, което трябва да е… добре. Няма да описвам това.
Погледнато отгоре, земното небе изглежда еднообразно сиво-кафяво, осветено тук и там ден и нощ от мътно червено-оранжево сияние. В новинарските телевизионни прегледи на Лунната база се твърди, че там, долу, вече няма свободен кислород, така че сиянието трябва да е от лава. Нещо подобно.
Далеч отгоре, на стотици метри височина, плуваше хоризонтална пряспа. Подобни на картофен чипс восъчни люспици се премятаха в бавно движение, проблясваха, лъскави, отскачаха една от друга и продължаваха да се носят, запазвайки своята форма по начина, по който един земен облак я запазва във вятъра. Превключих стърлингите3 и намалих оборотите до най-ниското безопасно равнище. Изключих кабинния вентилатор и се заслушах в онова, което чуваха корпусните микрофони.
Там.
Най-напред сухото скърцане на пейзажа, който кротко се разпъваше и свиваше под приливно-отливното притегляне на Сатурн. После глухото далечно стенание на вятъра, съвсем различен от земния, духащ покрай стрехите на вашата къща и пъшкащ като призрак през клоните на мъртви дървета. Тук звукът е много по-дълбок, почти недоловим от вятър, който никога не е бил жив.
И накрая… подобно на сухи мъртви листа, паднали и духани по каналите в някое студено сиво утро, шумът от снега, носещ се по небето.
Сатурн беше едва видим зад леката мъгла, почти пълен, като огромна неизразителна жълта луна, на ивици и без ръбове. Когато тук, горе, е ден и знаете как да гледате, можете да видите пръстените посредством разпръскваната от тях радиация като диаманти в небето, оградили черната като сажди нощна страна на планетата. Но не сега, когато жълтият диск там, горе, прилича на лице без очи.
Бил съм само веднъж на Феба4, за да поправя повреден хардуер. Сто и петдесет градуса наклон към еклиптиката. Господи. Гледката беше страхотна, дори от разстояние тринайсет милиона клики. Може би някой ден…