Армагедони (Антология)

Дан Джак

— Не взех това решение сама. Аз не съм… — Дълго колебание. — Знаеш.

Да. Не съм Господ. Ето каква е работата.

Обратно в жилището, след дълго мълчаливо пътуване, ние седяхме заедно по комбинезони, правехме си чай и го пиехме, подхващахме незначителни разговори, които не водеха до никъде, въртяхме се в кръг, сякаш нещо се бе променило или напротив.

Тук сме мъртъвци, мислех си аз на връщане, докато наблюдавах навяването на снежни преспи върху утъпкания

път пред бронираната кола. Натрупването се забавяше, сякаш се готвеше да престане, а после внезапно вятърът вдигаше снега като ято птици, устремени към небето, изчиствайки пътя пред нас.

По-малко от две хиляди оцелели…

В старите истории и в старите филми това щеше да е повече от достатъчно. Две хиляди горещи и страстни Адамовци и Еви, които разпространяват своите бърлоги и разширяват заеманото от тях пространство, бродят из неотдавна насечения пейзаж, спират за малко до бреговете на някое безкрайно пусто море и тъй като са плодовити, се размножават, докато не покрият отново цялата Земя.

Тази звездна система повече не съдържаше обитаема планета.

Частици от спомени, откраднати от новинарския видеопреглед на Лунната база. Когато „Оберт“ достигнеше дома с екипажа на Венерианската орбитална станция, който не трябваше да се самоубива, той щеше да донесе куп устойчиви сонди, предназначени за изследване на повърхността на Венера.

Устойчиви сонди и, разбира се, един от пилотираните венериански ландери.

Тогава щяхме да знаем със сигурност. Тогава щяхме…

Не можех да спра да си представям, толкова за кратко, себе си в този първи прокълнат екипаж, спускащ се с венериански ландер през ревящата кафява кал към едно меко кацане в собствения ми заден двор.

Бил съм на Венера. Притежавам квалификацията за операции извън борда на венериански космически апарат. Аз…

В детските си години четох някаква научна статия, в която се споменаваше, че ударът на „Чиксулуб“ в КТ „Боундари“ е бил „като да занесеш горелка в западна Северна Америка“.

Образът в моята глава се експонираше двойно, като образ от разрушени и изгорели градове, подобно на нещо от фантастична атомна война, наложено върху реалността на килим от охлаждаща се лава.

Само струйки дим.

Това е всичко, останало от него.

Кристи ме гледаше странно, с лице, потопено в парата на чашата с чай. Един Господ знае какво трябва да е било изражението върху лицето ми. Имала ли си някого, Кристи Мейтнър, или са умрели само непознати? Милиарди и милиарди непознати.

— Мисля, че ще е по-добре веднага да говорим за това — каза тя. Неизказано остана „независимо дали искаме или не“.

Кимнах, без да зная какво исках, взирайки се в лице, което изобщо не беше изразително и не се различаваше особено от моето собствено. Опитах се да си спомня как изглеждах, да повикам мъжа в огледалото, но там имаше само мъгла. Нямаше никакъв начин да разбера в какво се взираше сега тя с тези големи дълбоки очи.

— Всичко е толкова просто, Ходжа — продължи Кристи. — Те са живи и това е техният свят. Ако останем тук, дори само няколко десетки от нас, околната среда на Титан ще започне бавно да се променя, докато не се превърне в свят, вече необитаем за тях.

И тогава?

Правилно.

— Има ли сега някакво значение нашето знание, че те са разумни същества?

Тя поклати глава.

— Ако ние си сътрудничим в запазването на видяното от нас в тайна, в предпазването на останалите от сблъскване с него, щом веднъж си заминем обратно за Лунната база…

— Земята не може да се възстанови, а ние не можем да оцеляваме вечно в Лунната база — възразих аз. — Системата Сатурн е нашият най-добър залог, иначе ще се разпръснем твърде надалеч. Дори Марс…

— Шансът е срещу нас, без значение къде сме — отсече тя.

Кимнах.

— И така, ние идваме тук, заличаваме титанците и после все пак измираме, затривайки тяхното бъдеще, също като нашето.

Означаваше ли нещо това? Каква е следващата ми реплика? Зная: „Кристи, имаме стопроцентово доказателство, че животът във вселената е широко разпространен.“ Правилно. Идиот. Спомних си начина, по който изглеждаше тя: с така бледо лице и големи очи, стояща зад мен с брадвата, готова да убие. Колко много титанци щяха да експлодират и изгорят под брега, ако бе пролята моята кръв?

— Значи затова е цялата тази работа, а? — попитах аз. — Някаква добра старомодна еко… — Правилно. Подобно на идиотите, които протестираха срещу изстрелването на „Касини“ преди всичките тези години, докато не се правеше абсолютно нищо относно стотиците хиляди водородни бомби по света.

Избери своята цел. Някои са по-лесни за избиране от други.

— Не е толкова просто. — Изглеждаше уморена. — Ако беше само затова, че са живи същества, разумни живи същества, ти не би седял тук сега.

— Мъртъв и погребан? — попитах с усмивка. — Това щеше да ти е трудно да обясниш.

— Не мислех ясно. Бях изпаднала в паника, че ти…

— Тогава какво? Защо съм все още тук?

Дълго, дълго взиране. Все още се опитваше да разбере дали зад моето лице се крие някакво, подобно на нея, човешко същество.

— Онзи ден — заговори накрая — открих доказателство, че процесът на техния живот включва някакъв вид насочен ядрен синтез.

Можеше да се види изразеното на лицето й облекчение. Ето. Казах го.

И…

Ядрен синтез?

А сега да уточним подробностите.

В онези стари истории и филми подробностите винаги са важни — въображаема наука, дискутирана от щастливи компетентни герои, докато от машината не изскочи Бог и не изрече своята решаваща заключителна фраза.

Сега?

Не е важно.

Вече не.

И все пак…

— Това може да наклони везните в наша полза — отбелязах аз. — Идваме тук, научаваме се да ги използваме и оцеляваме като вид.

Лицето й помръкна.