Бездна
Шрифт:
Доктор Хорн поклати глава.
— Малин, почти цял век ги гледам как идват и си отиват. И всички разполагаха с най-последен модел екипировка. Всички имаха торби с пари. Всички владееха някаква жизненоважна информация, някакво блестящо хрумване. И всеки път уж щеше да бъде по-различно. Ала всички свършиха еднакво. Банкрути, нищета, дори смърт. — Той погледна Хач. — Намерихте ли вече нещо от съкровището?
— Е, още не — отвърна Хач. — Има един малък проблем. Знаем, че Шахтата има подземен наводнителен тунел, който води до морето, ето защо е винаги пълна с вода. Използвахме боя, за да открием
— Разбирам — прекъсна го доктор Хорн. — Само един малък проблем. Това съм го чувал и преди. Може би ще решите проблема си. Само че после ще се появи нов проблем, после трети, докато накрая фалирате. Или загинете. Или и двете.
— Но този път наистинаще бъде различно — извика Хач. — Не можете да твърдите, че е невъзможно да се извади съкровището. Онова, което е създадено от хора, може да бъде разгадано от хора.
Професорът изведнъж стисна отново ръката на Хач. Имаше учудващо здрави ръце, с изпъкнали жили като стари дървесни корени, мускулести и сухи.
— Аз познавах дядо ти, Малин. Той много приличаше на теб: млад, дяволски умен, с обещаваща кариера пред себе си, със страхотна жажда за живот. Точно това, което сега ми казваш, ми го каза и той — дума по дума преди петдесет години. — Той сниши тона си до свиреп шепот. — Виж какво наследство остави той на семейството ти. Ти попита за мнението ми. Ето го, изразено в няколко думи: върни се в Бостън, преди историята да се е повторила отново.
Той се обърна рязко и накуцвайки пое нагоре, размахал ядно бастуна си из тревата, докато най-накрая не се скри зад хребета на хълма.
18.
На следващата сутрин, с леко зачервени от снощната бира очи, Хач се затвори в медицинската барака и занарежда инструменти си по описа им. През последните няколко дни имаше няколко наранявания, ала нищо по-сериозно от охлузвания и едно пукнато ребро. Докато преглеждаше лавиците и проверяваше съдържанието им по общия опис, чуваше монотонния шум от близките рифове. Бледото слънце се опитваше да надникне през прозореца с метална каса, заслонено от вечното перде на мъглата.
След като свърши с инвентаризацията, Хач окачи табелата с описа до лавиците и погледна през прозореца. Видя високата, с отпуснати рамене, фигура на Кристофър Сейнт Джон, който крачеше енергично по неравната земя към базовия лагер. Англичанинът обиколи дебел кабел и дълга пластмасова тръба, след това се мушна във фургона на Уопнър и непокорната му сива коса почти докосна горната греда на вратата. Хач постоя известно време, след това взе двете черни папки, излезе от медицинския пункт и последва историка. Може би имаше някакъв напредък в разгадаването на шифъра.
Кабинетът на Уопнър в базовия лагер бе по-разхвърлян дори от кабината му на „Серберъс.“ Не стига че бе малък, но и редиците мониторингова и сервоуправляваща техника му придаваха клаустрофобичен вид. Уопнър бе заел единствения стол в офиса, натикан в далечния ъгъл и заобиколен от лавиците с релейна апаратура. От две тръби на тавана духаше студен въздух, а на отсрещната стена бръмчеше масивен климатик.
Въпреки климатичната инсталация в стаята бе
— Господи — въздъхна Уопнър — пускаш си стария мъхнат туид на пулта и след малко току виж си направил някое късо съединение в работилницата.
Сейнт Джон се намръщи и взе отново сакото си.
— Кери, имаш ли една минутка време? — попита той. — Наистина трябва да обсъдим този проблем с шифъра.
— Изглеждам ли като човек, който разполага с една минутка? — долетя отговорът.
Уопнър надигна глава и го изгледа свирепо.
— Току-що приключих с цялостната диагностика на острова. На цялата купчина апаратура, чак до микрокода. Отне ми цял час дори при максималната мощност. И всичко е наред: помпи, компресори, сервоустройства, или каквото там ти хрумне. Никакви проблеми или несъответствия.
— Това е чудесно — намеси си Хач.
Уопнър го изгледа недоверчиво.
— Я си напрегни мозъка. Чудесно било! Направо е ужасно!
— Не разбирам.
— Имахме срутване на системата, нали помниш? Шибаните помпи се прецакаха. След това сравних компютъра на острова със „Сцила“ на борда на „Серберъс“ и познай какво стана? ROM-чиповете на „Харибда“ тук са били променени. Променени!
Той яростно блъсна един от компютрите и преобърна кутията му.
— И?
— А сега правя диагностиката отново и всичко излиза наред. И не само това, ами цялата система не показва никакви отклонения. — Уопнър се наведе напред. — Никакви отклонения. Не загряваш ли? Това е физически и компютърноневъзможно.
Сейнт Джон оглеждаше техниката около себе си с ръце на гърба.
— Значи имаме призрак в машината, така ли, Кери? — осмели се да изрече той.
Уопнър не му обърна внимание.
— Не разбирам много от компютри — продължи Сейнт Джон и изисканият му акцент изпълни стаята, — но знам един термин: ВБИБ. Вкарваш боклук, излиза боклук.
— Не можеш ме хвана. Работата не е в програмирането.
— Аха, разбирам. Не е възможнода е човешка грешка. Доколкото си спомням, достатъчно бе едно погрешно програмирано на „Фортран“ уравнение, за да отпрати „Маринър“ да се рови за боклуци някъде из космоса и да не се чуе повече нищо от него.
— Важното е, че системата сега работи — рече Хач. — Защо тогава не продължим?
— Да, бе, и това да се случи пак! Искам да разбера защоцелият този боклук се срина едновременно и изведнъж.
— Не можеш да направиш нищо по него сега — обади се Сейнт Джон. — А междувременно изоставаме от графика на дешифровката. Нищо не сработва. Направих още проучвания и мисля, че твърде бързо отхвърлихме…
— Глупости на таркалета! — сопна се Уопнър и се завъртя със стола си срещу него. — Няма да почнеш отново да ми каканижеш за многоазбучната история, нали старче? Виж какво, ще променя алгоритъма на моята челна атака, ще й дам петдесет процента приоритет и наистина ще задвижа нещата. Защо не се оттеглиш в библиотеката си? Върни се към края на деня с някои полезни идеи.