Бездна
Шрифт:
— Невероятно! — закашля се Бонтер, опита се да стане и размаха нещо сиво.
— Стойте мирно — възпря я Хач.
— Цимент! — извика тя, стиснала парчето. — Тристагодишен цимент! В рифа имаше вградена редица камъни…
Хач бързо опипа основата на черепа й — търсеше признаци на сътресение или гръбначна травма. Нямаше подутини, рани, размествания на костите.
— Ca suffit 22 ! — рече тя и извърна глава. — Вие какво, да не сте френолог 23 ?
22
Достатъчно, (фр.). —
23
Френология — учение за съществуване на зависимост между психичните способности на човека и формата на черепа, създадено от австрийския лекар Ф. Гал (1758 — 1828). — Б.пр.
— Стрийтър, докладвай! — изстреля по радиото Найдълман.
— На борда са, сър — отвърна Стрийтър. — Бонтер изглежда добре.
— Наистина щях да съм добре, ако не беше този досаден лекар! — извика тя, съпротивлявайки се.
— Само един миг, да видя стомаха ви — възпря я отново Хач.
— Тези камъни… сякаш представляваха основа на нещо — продължи тя, легнала по гръб. — Серджо, видя ли ги? Какво би могло да бъде?
С рязко движение Хач дръпна ципа на неопрена до пъпа й.
— Ей! — извика Бонтер.
Без да обръща внимание на възмущението й, Хач прегледа раната. Беше неприятно нараняване под ребрата, но изглеждаше повърхностно по цялата си дължина.
— Това е само драскотина — извика Бонтер, извила врат, за да види какво прави Хач.
Той отдръпна рязко ръката си от корема й; съвсем непрофесионално усещане премина през слабините му.
— Може би сте права — рече той по-саркастично, отколкото възнамеряваше и зарови из чантата си, за да намери подходящ антибиотичен мехлем. — Следващия път ме оставете аз да се плацикам във водата, а вие ще бъде докторът. Междувременно въпреки всичко ще ви сложа малко от това, за да не се инфектира раната. Извадили сте късмет.
Той втри мехлема върху раната.
Скопати бе свалил костюма си до кръста и стоеше със скръстени ръце; загорялото му силно тяло блестеше на слънцето, а той се усмихваше нежно. До него стоеше Ранкин, космат и масивен, и гледаше Бонтер с ясно изразено пламъче в очите. „Всички са влюбени в тази жена“, помисли си Малин.
— Озовах се в голяма подводна пещера — рече тя. — В един момент не можех да намеря стените й и си помислих, че това е краят. Fin.
— Пещера ли? — попита с нотка на съмнение Найдълман по открития канал.
— Ами да Голяма пещера. Ала радиото ми замлъкна. Какво ли би могло да представлява?
— Тунелът сигурно е блокирал връзката — рече Найдълман.
— А откъде се взе това контратечение? — попита Бонтер. — Потокът бе в обратна посока.
Последва кратко мълчание. Най-сетне Найдълман отговори:
— Не знам. Може би след като осушим Шахтата и тунелите й, ще разберем. Очаквам пълен доклад. Междувременно защо не си починеш? Край на връзката от „Грампъс“.
Стрийтър се включи.
— Маркерите са поставени. Връщаме се в базата.
Катерът забръмча и се плъзна по водата, яхнал леките вълнички. Хач прибра нещата си и се заслуша в разменяните по радиото реплики. Найдълман на „Грампъс“ говореше с „Остров–1“.
— Казвам ви, имаме кибергайст — долетя гласът на Уопнър. — Тъкмо бях прехвърлил един ROM 24 на „Харибда“ и го проверявах със „Сцила.“ Всичко се обърна с главата надолу. Но това е запечатан код, капитане. Тази дяволска система е прокълната.
24
ROM — read-only memory — постоянна памет, която не може да бъде променяна. — Б.пр.
— Не ми говори за проклятия — отвърна рязко Найдълман.
Докато наблюдаваха понтона, Бонтер свали неопреновия си костюм и го прибра в шкафчето на борда, върза косата си на опашка и се обърна към Хач.
— Е, докторе, моят кошмар се сбъдна. Наистина, в крайна сметка, се наложи да прибегна до услугите ви.
— Дребна работа — рече Хач и се изчерви, бесен на себе си, че го допусна.
— О, но беше и много приятно.
16.
Каменните руини на Форт Блаклок се намираха в една ливада, която гледаше към входа на стормхейвънското пристанище. Кръглият форт бе заобиколен от обширна, осеяна с бял бор ливада, която се спускаше към нивите на фермерите и към „сладкия храсталак“ — гъста китка от сладък клен. Отвъд ливадата на стария форт бе издигнат жълтобял павилион, украсен с ленти и знаменца, които плющяха весело на бриза.
Едно знаме над павилиона обявяваше с ръчно изписани букви:
71-ВИ ПРАЗНИК НА ПЕЧЕНИЯ ОМАР В СТОРМХЕЙВЪН!!!
Изпълнен с опасения, Хач се насочи нагоре по полегатия затревен хълм. Празникът на омара бе първата истинска възможност за него да се срещне с кажи-речи целия град, ала не бе сигурен какво посрещане можеше да очаква. Малко се съмняваше обаче как щеше да бъде посрещната самата експедиция.
Макар „Таласа“ да присъстваше в Стормхейвън отпреди малко повече от седмица, въздействието на компанията бе значително. Членовете й бяха заели повечето от къщите под наем и свободните стаи и понякога плащаха най-високите цени. Бяха напълнили и малкия пансион. Двата ресторанта в града — „Котви — отдадени“ и „Приземяването“ бяха препълнени всяка вечер. Бензиностанцията на кея бе принудена да увеличи трикратно доставките си, а бизнесът в супермаркетчето — макар че Бъд никога нямаше да го признае — се бе увеличил поне двойно. Настроението в града към търсачите на съкровището бе толкова добронамерено, че кметът веднага обяви екипа на „Таласа“ за почетен гост на празника на омара.
С приближаването си към павилиона Хач забеляза почетната маса, вече заета от видните граждани и ръководния екип на „Таласа.“ Зад масата бе издигнат малък подиум, върху който имаше поставен микрофон. По-нататък жителите на града и членовете на експедицията щъкаха напред-назад, пиеха лимонов сок или бира, или пък чакаха на опашка, за да получат омарите си.
Приведе се и влезе и чу познат носов вик. Кери Уопнър носеше хартиен поднос и пъшкаше под тежестта на два омара, картофена салата и кочан царевица. В другата си ръка стискаше огромна халба бира. Криптоанализаторът мина покрай него с протегнати напред ръце, опитвайки да не окапе с храната или бирата типичната за него хавайска риза; обут бе пак в бермудки, с три четвърти бели чорапи и черни маратонки.
— Как се ядат тези неща? — извика Уопнър и се вкопчи в един объркан ловец на омари.
— За какво става дума? — рече ловецът и наведе глава, сякаш не бе дочул добре.
— Там, където съм пораснал, нямахме омари.
— Нямали сте омари ли? — рече мъжът, сякаш обмисляше чутото.
— Аха. В Бруклин. Част от Америка е. Трябва някой ден да поразгледате страната. Както и да е, никога не съм знаел как се яде омар. — Силният глас на Уопнър кънтеше из целия павилион. — Искам да кажа, как се отваря черупката?