Бездна
Шрифт:
— Махни, моля те, всичко, освен дървените греди.
Последва нов набор по клавиатурата и на тъмния екран се появи необичаен скелет на конструкцията.
Историкът пое толкова дълбоко дъх, че се чу изсъскване.
— Какво има? — попита веднага Найдълман.
Последва кратка пауза. След това Найдълман поклати глава.
— Не знам. — Той посочи на екрана две точки, в които се пресичаха няколко линии. — Има нещо познато в тези връзки, ала не съм сигурен какво точно.
Останаха си така — потънал в мълчание полукръг, взрян в екрана.
— Може би това е безсмислено занимание — продължи Сейнт Джон. — Имам предвид какви
— Наклонената кула в Пиза? — предложи Хач.
— Един момент! — прекъсна го рязко Сейнт Джон. Той се взря още по-внимателно в екрана. — Вижте тези симетрични линии отляво, тук и тук. И погледнете тези извивки тук, една под друга. Ако се абстрахирам от всичко друго, бих рекъл, че това са обърнати наопаки сводове. — Извърна се към Найдълман: — Знаеше ли, че Шахтата е стеснена в средата?
Капитанът кимна.
— От метър и двайсет до около метър на равнище двайсет и един метра.
Историкът проследи с показалец контактните точки върху графичния модел на екрана.
— Да — прошепна той. — Това би трябвало да е дъното на обърната наопаки колона. А това пък е основата на вътрешния контрафорс. А и този свод тук, където се съсредоточава натискът. Обратното на обичаен свод.
— Ще имаш ли нещо против да ни обясниш за какво става дума? — намеси се Найдълман.
Тонът му бе спокоен, ала Хач мярна пламъчето на любопитството, което блесна в очите му.
Сейнт Джон се отдръпна от монтитора, върху лицето му бе изписано огромно удивление.
— Това е напълно логично. Дълбоко и тясно като… в крайна сметка Макалън е бил религиозен архитект… — и гласът му стихна.
— Какво бе, човече? — просъска Найдълман.
Сейнт Джон обърна ококорените си очи към Ранкин.
— Завърти изображението на 180 градуса около оста Y.
Ранкин изпълни нареждането му и графиката на екрана се обърна с главата надолу. Сега контурите на Шахтата бяха изправени, застинали на екрана — пулсиращ червен скелет от тънки линии.
Капитанът изведнъж пое дълбоко дъх.
— Боже мой — рече шепнешком той. — Това е катедрала.
Историкът кимна с победоносна усмивка на лице.
— Макалън е проектирал онова, което е познавал най-добре. Наводнената шахта не е нищо друго, освен катедрална кула. Шибана, обърната с главата надолу катедрална кула.
33.
Таванът бе повече или по-малко същият, какъвто Хач го помнеше: препълнен с всякакъв вид вехтории, които семействата събират през десетилетията съвместен живот. Прозорците на капандурата пропускаха слаб поток от следобедната светлина, която бързо изчезваше в мрачните редици тъмни мебели, стари гардероби и нощни шкафчета, лавици и кутии за шапки, най-различни столове. Хач изкачи последното от износените стъпала и жегата, прахът и мирисът на нафталин извикаха в паметта му един съвсем отчетлив спомен: как играе на криенца с брат си и дъждът барабани силно по покрива.
Пое дълбоко дъх и продължи предпазливо напред, боеше се да не събори нещо или да не вдигне силен шум. Този склад на спомени бе свого рода свещено място и той се чувстваше едва ли не като натрапник, който нарушава светостта му.
След като изследването на оригиналната Шахта вече бе завършено от картиращите екипи, а застрахователният агент трябваше
Проправи си път сред вехториите и едва не събори стар и достопочтен грамофон от времето на кралица Виктория, опасно поставен върху кутия с плочи на 78 оборота. Спомни си как баща му настояваше да му пускат този древен грамофон в летните вечери и дрезгавите стари песни и танци се носеха нелепо над двора към каменистия плаж.
В сумрака на тавана успя да разпознае голямата, резбована табла на семейната спалня, опряна в отсрещния ъгъл. Прадядо му подарил леглото на прабаба му в деня на сватбата им. „Интересен подарък“, помисли си той.
И разбира се, до таблата се издигаше старинен гардероб. А до него видя кашоните с книги, грижливо подредени от самия него и от Джони по указания на майка им.
Хач пристъпи към гардероба и се опита да го отмести. Той мръдна с три-четири сантиметра. Дръпна се назад и огледа ужасната, масивна викторианска мебел от времето на дядо му. Напъна с рамо и той отстъпи с още няколко сантиметра и се заклати неустойчиво.
Горните вратички на гардероба не бяха заключени и се отвориха, за да разкрият мухлясалата си празна вътрешност. Хач провери долните чекмеджета — бяха също тъй празни. Всички, освен най-долното: там, на дъното, намери прокъсана и избеляла тениска с щампа на емблемата на „Лед Цепелин.“ Спомни си, че му я бе купила Клеър по време на екскурзия от училище до Бар харбър. Прехвърли за миг тениската през ръце, припомняше си как му я бе подарила. А сега фланелката представляваше парцал на двайсетгодишна възраст. Бутна я настрани. Клеър бе намерила щастието си — или го бе изгубила, — зависи кого ще попиташ.
„Още един опит.“ Той сграбчи гардероба и го заклати напред-назад. Той изведнъж поддаде и се наклони опасно напред. Хач отскочи назад и гардеробът се стовари върху пода с ужасяващ трясък. Изправи се на крака, докато огромният облак прах се заиздига нагоре.
След това се наведе, обзет от любопитство, и нетърпеливо изтри праха с ръка.
Дървеният гръб на гардероба се бе сцепил на две места и бе разкрил тясна ниша. Забеляза вътре в нея неясните очертания на вестникарски изрезки, с тънки и крехки краища на фона на стария махагон.
34.
Дългият нос от оцветена в охра земя, наричан Бърнт хед, се намираше южно от града и се вдаваше в морето като гигантски чворест пръст. В далечния край на този полуостров обраслата в гори скала се спускаше стръмно към залива, наричан Скърцащото заливче. Безброй мидени черупки, които се триеха една о друга в кроткия прибой, бяха причината пустото място да се сдобие с това име. Гористите пътеки и долчинки, които се криеха в сянката на фара бяха известни като Скърцащата долина. За учениците от гимназията в Стормхейвън това име имаше двояко значение; долчинката служеше и като гнезденце за влюбените и точно там неведнъж младите бяха губили девствеността си.