Блондинка от Маями

Ливайн Пол

— Какво направи?

— Прибрах се.

— При баща си ли?

— Не. На лечение. Отидох при доктор Шийн. Лорънс Шийн. Навремето той лекуваше майка ми, стана неин приятел, след като с татко вече нямаха какво да си кажат.

Избутах пластмасовите кутии настрани и си записах името. Най-после свидетел.

— Психиатър ли е?

— Да, и то много добър. Той каза, че проблемите ми трябва да се коренят в детството. Разговаряхме, разговаряхме и пак разговаряхме, но не си спомнях нищо мъчително, освен дето веднъж паднах от

коня. Той настояваше, че спомените съществуват, но са сублимирани, затова пристъпихме към сеанси под хипноза за възстановяване на паметта.

Разкъсах малкото найлоново пликче и извадих отвътре курабийка с късметче.

— И излезе ли нещо?

— Той хвърли светлина в най-мрачните кътчета, за които дори не подозирах, че съществуват. Всичко си спомних. Толкова съм му задължена.

Тя замълча, но аз не настоях да продължи. Усещах накъде отиваме и ми хрумна, че може да му дължи много повече, отколкото си мисли. Можеше да му дължи доживотен престой зад решетките.

Криси се озърна из голата стаичка.

— Ех, да имаше сега една цигара.

— Какво, Криси? Какво си спомни?

От очите й бликнаха сълзи.

— Татко. Моят татко.

Изчаках, но тя мълчеше.

— Нещо лошо ли ти е сторил?

Никакъв отговор.

— Криси, кажи ми — прошепнах аз. — Изнасилил ли те е?

— Не. Той ме обичаше.

По лицето и течаха сълзи.

— Криси.

— Не!

Ръцете й се кършеха по масата като подплашени змии.

— Криси, довери ми се. Кажи.

Разтърсиха я ридания. Зачаках. Очите и бяха плътно затворени. Тя отпусна глава между ръцете си и продължи да ридае, опитвайки да задържи звука и болката в тръпнещото си тяло. Станах, заобиколих масата и я прегърнах. Сълзите капеха по рамото ми. След малко тя вдигна глава и избърса очи с ръкава на блузата.

— Извинявай. Не мога да говоря. Не сега. Още не съм готова.

Седнах си, погледнах подпухналите и очи и видях същата обречена хубост, която толкова привличала фотографите. Тя поклати глава, сякаш спореше сама със себе си. Аз чаках. Щеше; ми каже; ако не днес, то утре.

— Изглеждаш ужасно — каза Криси след малко с пресилен смях.

После и двамата замълчахме. Дълго седяхме така. В стаята се чуваше само как трака секундната стрелка на стенния часовник. Откъм коридора долетя бръмчене и трясък на електрическа врата.

— Веднъж ме изнасилиха — каза тя. — В Париж.

Стана толкова тихо, че чух как изпращя строшената курабийка в юмрука ми.

— Може донякъде и сама да съм си била виновна. Беше на някакъв купон — мексикански наркотърговци, френски тузари и американски манекенки. Голяма комбина, а? Днес дори не си спомням лицето му. Притежаваше някаква скапана фирма за готово облекло и си слагаше брилянтин на косата. Искаше ми се да го убия. Да убия всички ви.

Посегнах и стиснах ръцете й.

— Всички ли?

— Вас, Джейк. Мъжете! Исках да ви избия всичките.

По-черен от дявола

Подкарах вирната стара колесница на юг по шосе номер едно, покрай безбройните закусвални, бензиностанции и магазинчета в Кендал и Перин. Античният двигател бучеше с всичките 2200 кубически сантиметра на моя открит лимоненожълт „Олдсмобил 442“ модел 1968 година. Черен гюрук, четири скорости, четири цилиндъра, двоен ауспух. Като любимата ми система четири-четири-две.

Завих по детелината и минах през овощните градини край Хоумстед, после пак се върнах на старото шосе и навлязох в област Мънроу, където, освен закусвалните се появиха и магазинчета за стръв. Прекосих Кий Ларго, който напоследък губи чара си, но се сдобива с улични задръствания.

Малко след шест вечерта достигнах песъчливия плаж на Исламорада откъм Мексиканския залив и оставих колата на сянка под сана кокосова пална. Звукът на телевизора гърчеше през отворените прозорци — баба Ласитър все още вярва, че климатиците предизвикват артрит. Чарли Ригс седеше в люлеещия се стол на верандата на старата дъсчена къща с островръх тенекиен покрив. Дремеше, притиснал върху гърдите си дебел том със заглавие „Правно-медицинско изследване на смъртните случаи“. Приятни сънища, скъпи Чарли. И без това знаеш книгата наизуст.

Отворих мрежестата врата и влязох. На екрана в хола се караха Том Круз и Джак Никълсън.

— Отговори ли искаш? — крещеше Никълсън с раздразнението на полковник от морската пехота, който не е свикнал да му противоречат.

— Искам истината! — настоя Круз, изтупан в новичка униформа на военен юрист.

— Истината не е лъжица за твоята уста! — сряза го Никълсън от свидетелската скамейка.

— Здрасти, Кип — казах аз на рошавия дванайсетгодишен хлапак, проснат по корем на пода срещу телевизора.

— Здрасти, вуйчо Джейк — измънка момчето, без да откъсва поглед от екрана.

Оттеглих се към кухнята тъкмо когато Никълсън почна да обяснява, че светът бил пълен със стени и трябвало някой да ги охранява. Надвиснала над готварската печка, баба Ласитър кълцаше салатна палма — по нашия край я наричаме блатно зеле в тиган, пътен догоре с цвърчащ бекон. Вероятно местните индианци са научили първите конквистадори да готвят този деликатес. Трябва да питам баба. Сигурно е била тук по онова време.

— Я гледай какво ми е довлякла котката — поздрави ме тя както обикновено.

— Здравей, бабо — казах аз и нарочно я мляснах по бузата.

— Недей да се правиш на интересен — отвърна тя и замахна с дървената лопатка.

Баба беше по къси бежови панталони, планинарски обувки и тениска с надпис: ПРЕДАВАМ СТАРИ ГАДЖЕТА НА ВТОРИЧНИ СУРОВИНИ. Косата й беше съвършено черна, само по средата имаше една бяла ивица като на скункс, но последният, който си бе позволил да намекне за тая прилика, изяде як пердах с харпун по главата.