Блондинка от Маями
Шрифт:
— Класически ли?
— За жени, преживели кръвосмешение. Главоболия, кошмари, чувство на безпричинен ужас. Огромни части от детството липсваха в паметта й. Тя не можеше или не искаше да си ги спомни — още един признак за отхвърляне на реалността. Просто беше заключила тези спомени.
— А вие ги отключихте?
Той приведе глава настрани и лекичко се усмихна.
— Нека просто да кажем, че и предложих ключа. От нея зависеше дали да го превърти.
Отвърнах му със същата усмивчица, сякаш исках
— Сигурен ли сте, че спомените са истински?
— Категорично. Разказваше ги малкото момиченце в Кристина, нейното вътрешно дете, а то няма причина да лъже.
— Не може ли да е сбъркала?
— В никакъв случай. Кристина бе потиснала своите спомени, ужаса в детството. Всъщност те си бяха на място, но затрупани под дебел слой от срам и отрицание. Когато се завърнаха, бяха вече отчетливи и действителни.
— Не може ли да са сънища или фантазии?
— Господин адвокат, вие май имате навика да гледате зъбите на харизан кон. Та аз ви поднасям готова защита.
— Нищо подобно. Поднасяте на прокурора готов мотив. Ето как ще го приеме Ейб Соколов. Криси завъртяла вашия ключ, незабавно намразила баща си заради онова, което й сторил преди години. Но Хари Бърнхард вече не представлявал непосредствена заплаха за Криси, тъй че не става дума за убийство при самозащита. Било си е чисто отмъщение, а това ни насочва право към предумишлено убийство.
— Разбирам — каза докторът, леко посърнал.
— Вижте какво, може и да помогнете при определяне на присъдата, но това става чак след като бъде призната за виновна, а при предумишлено убийство възможностите са само две — смърт или доживотен затвор без помилване.
Доктор Шийн спря да ровичка из тора и се подпря на греблото.
— Би ли имало значение, ако Кристина е застреляла баща си в пристъп на умопомрачение или докато отново е преживявала спомена за изтърпяното?
— Така ли е?
— Не бих се учудил.
— Готов ли сте да го потвърдите пред съда?
— Естествено.
Замислих се. Ако Криси бе изпаднала в умопомрачение, значи липсваше престъпен умисъл. Убийство — може би, но не и предумишлено. С малко късмет щях да сваля присъдата на десет години, може би дори и на шест. Все е по-добре, отколкото до живот без помилване. Естествено, трябваше да попитам Криси как се е чувствала. А още по-добре би било да я попита Джими Стюарт.
— За предварителното заседание ще ми трябва медицинският й картон — казах аз.
Той махна с ръка към градинската масичка.
— Вече ви извадих копие от всичко.
Папката беше дебела над половин педя. Седнах да я прегледам. В един плик имаше записки от терапевтичните сеанси, в друг — някакъв плътен текст, вероятно свален от магнетофонен запис.
— Записвате ли сеансите? — попитах аз.
— Само хипнозата. Всичко
— Добре. Но бих желал да разполагам и със самите записи.
Веждите му подскочиха въпросително.
— Ако открия нещо полезно, ще го пусна пред съда — обясних аз.
— А ако има нещо вредно, не е ли по-добре записите да са у мен?
Този път се замислих за по-дълго. Шийн се оказваше хитра лисица. Най-напред ми предложи готова защита. А сега си на укривателство. Какво толкова имаше в тези записи?
— Да не се боите, че мога да предложа записите на обвинението?
Шийн пак хвана греблото, макар че според мен торът си беше изравнен идеално.
— След като дам показания, вече не мога да се оправдавам с лекарска тайна, нали? — попита той.
— Да.
— А в делото „Менендес“ съдът призна подобен запис за доказателство, така ли беше?
— Вярно.
— Значи…
— Значи каквото и да има на записа, не можете да го унищожите. Това ще е възпрепятстване на правосъдието.
— Разбирам — каза той.
— Все пак благодаря за доброто желание.
Прегледах датите на записките.
— Имали сте по три сеанса седмично.
— По някое време бяхме стигнали до пет.
Прелистих една тъничка папка с надпис ЛЕКАРСТВА.
— Нямах представа, че е взимала толкова много лекарства. „Ксанакс“ и „Ативан“…
— Срещу депресии и страхова невроза.
— „Меларил“…
— Срещу натрапчиви спомени — поясни Шийн, после пренесе на масата една саксия с папрат и седна отсреща.
— Имате ли представа дали ги е взимала в деня на убийството?
Той сви рамене. Явно пак трябваше да питам Криси.
— „Прозак“ и „Дезирел“…
— Срещу депресия.
Той взе по-малка ножица и отряза няколко стръкчета папрат. Кой знае защо жестът ми напомни за жена, която си скубе веждите.
— „Ресторил“, „Дарвоцет“ и литий.
— Срещу безсъние, главоболие и рязка смяна ма настроенията.
— Чрез химия към по-добър живот — казах аз.
— Употребата на подходящи лекарства е съществена част от терапията.
— Аха… Ами сега?
— Моля?
— Трябват ли й сега лекарства, сеанси или нещо друго?
— О, не. Кристина се изправи срещу своите демони и ги прогони.
— Чрез спомена… или чрез убийството?
Доктор Шийн остави ножицата, озърна се за момент из своята пустинно-екологична градина и за пръв път ме погледна в очите. Усмихваше се почти самодоволно.
— От една страна, убийството на Хари Бърнхард бе твърде неприятно.
— Особено за самия Хари — съгласих се аз.
— Но от друга страна, с тази постъпка Кристина най-сетне пое живота си в свои ръце, а това е благотворно. Дори много благотворно.