Блондинка от Маями
Шрифт:
Ами Сиатъл? Има много първокласни лечебни заведения и тук. Защо му беше да избере точно най-далечното?
Следите на чудовището
Ако си адвокат в телевизионен сериал, поемаш само по едно дело, приключваш го виртуозно за нула време, после слизаш по стъпалата пред съдебната сграда и си подмяташ куфарчето, а хубавата клиентка ти благодари за чудесния резултат.
В истинския живот е по-различно.
След обяд почнах да се укривам от Роберто Кондом, който непрестанно звънеше и оставяше на Синди инструкции,
С най-голямо старание не извърших няколко важни неща: не отговорих на служебните писма, не прегледах текущите преписки и не посетих заседанието за обсъждане на новите декораторски планове. Декораторите предлагаха да избираме между пейзажите с платноходки на Уинслоу Хоумър и кошмарите на Пабло Пикасо. Веднъж бях предложил да украсим заседателната зала с няколко подводни снимки на акули, ръфащи плячка. Никой не го прие на сериозно, освен старшия съдружник, който ми отряза годишните премии наполовина. Девиз на фирмата: „Ядем каквото убием“. Остатъкът се разпределя (евентуално изяжда и изпива) на „баловете по случай данъчната Нова година“, както пише в рекламната брошура. Аз го наричам по-простичко Голямото освинване.
Синди беше изчезнала от бюрото си и когато телефонът задрънча, аз проявих неблагоразумието да вдигна слушалката. Обаждаше се Силвио Санчес от затвора. По професия той беше ресторантски рецидивист — тъпчеше се по скъпи заведения, без да плаща, и така си осигуряваше няколко месеца подслон и прехрана на държавни разноски. Сега искаше да съди общината, защото в затвора не сервирали кафе без кофеин. От кофеина не можел да спи и това нарушавало конституционното му право на нощна почивка.
Посрещнах един нов клиент с кожени панталони, мокасини на бос крак, разкопчана копринена риза и златен ланец. Казваше се Морис Голд и ако някой режисьор вземеше пак да снима „Треска в събота вечер“, сигурно би му дал роля, макар че беше надхвърлил петдесетте и лъсканата му черна перука стоеше малко накриво.
След като се намести в креслото за клиенти, той попита:
— Да си покажа ли оная работа?
— Нека първо се опознаем — рекох аз. — И тъй, какво ви насочи към доктор Педро Кордеон?
— Видях му рекламата по телевизията. Веднага след вечерния филм.
Кимнах одобрително, сякаш бе проявил забележителна предприемчивост.
— Обадих му се за повече информации на безплатния телефон.
Морис Голд извади от портфейли са изрезка и ми я подаде.
— Периметрална автотрансплантация и корекция на анатомията — прочетох аз. — Туй пък какво е?
— ПАТКА. Изсмукват тлъстината от корема и после я инжектират в пениса. Правят го по-дебел. — Той намигна лукаво и добави: — С две ръце едвам си хващаш парчето.
— Хитро — рекох аз. — И какъв е проблемът?
— Искате ли да видите?
— По-късно може и снимки да правим, и да ги публикуваме в пресата, както речете. Засега просто кажете какво не е наред. Импотентен ли станахте? Изкривиха ли го? Защо искате да ги съдите?
— Изглежда по-къс.
— Изглежда? По-къс ли е или не?
— Не, това е измама на зрението. Стана по-дебел и затова изглежда по-къс. Трябваше да ме предупредят.
Да го предупредя значи!
Тъй си е то, вечно трябва някои да ни предупреждава и да не стоим прави върху най-горното стъпало на бояджийска стълба, да не се пъхаме под джантата, когато сменяме гума, и да си правим сметката, че в огледалото за обратно виждане колите изглеждат по-далече, отколкото са в действителност. Застанем ли пред закона всички се правим на малоумни, а ако от собствена глупост си натресем неприятности, тогава… дай да съдим негодниците до дупка.
Викнах Синди, която тъкмо си боядисваше ноктите на краката в цикламен цвят. По моя молба тя изрита Морис Голд от кантората, но не пропусна да види пострадалия орган. Посъветва го да яде повече зеленчуци и да намали млечните продукти. Нямам представа защо.
След като разчистих бюрото, тоест смъкнах всичко на пода, аз разгърнах досието от доктор Лорънс Шийн и почнах да чета. Записките потвърждаваха всичко, което ми бе разказал за Кристина Бърнхард. Оплаквания от мигрени, кошмари и безпричинни пристъпи на ужас. Болезнено напълняване в ученическите години, алкохол и кокаин още преди да навърши пълнолетие. Неопределено чувство на тревога откакто се помни. Липсващи спомени от периода на детството.
Пъхнах една касета в касетофона на бюрото, натиснах бутона, станах и отидох до прозореца. От трийсет и втория етаж виждах плажа на Вирджиния Кий. Бели вълни браздяха океана като рипсено кадифе чак до хоризонта. Югоизточен вятър със скорост около трийсет километра. Няколко сърфа се носеха по водата. Представих си как пъстрите им платна плющят от вятъра. Но следващият звук, който чух, нямаше нищо общо с вятъра.
— Смяташ ли, че трябва да контролираш емоциите си? — попита доктор Лорънс Шийн.
Тишина. После гласът на Криси:
— Не го ли правят всички?
— Не, или поне рядко им се налага. Случва ли се да реагираш пресилено, или да насочваш гнева си в неправилната посока?
— Мисля, че да. Понякога.
Шумолене на писалка върху хартия.
— Унасяш ли се понякога, губиш ли връзка с реалния свят?
Ново мълчание. Неволно се унесох в мисли за вятъра и платна. Дявол знае дали губех връзка с реалния свят.
— Да, мисля, че ми се случва. Понякога се унасям.
Въпросите продължаваха. Чувстваш ли се различна от другите хора? Смяташ ли, че трябва да бъдеш съвършена? Използваш ли работата и успехите, за да компенсираш чувството за провал в области от живота си?
Криси отговаряше малко колебливо, но утвърдително. Аз също. Не се съмнявах, че така биха отговорили и повечето американци. Но все пак аз съм човек с широки възгледи. Не разбирам ли нещо, трая си, дори да ми прилича на идиотски тест от списание. Кой знае може пък в тия записи да се криеше оправдание за убийство.