Блондинка от Маями

Ливайн Пол

Помълчах, после попитах:

— Вие ли написахте това?

— Не… тоест да. Искам да кажа… Не съм го съчинил, преписах го от една книга.

— Добре Взели сте го назаем. След като най-усърдно преписахте тия безсмъртни слова на Емили Дикинсън, дадохте ли стихотворението на вашата Емили, госпожа Емили Бърнхард?

Той се изчерпи.

— Да.

— Буйната любов да бъде нашият разкош! — повторих аз. — И беше ли?

— Вашият намек ме оскърбява. Не можете да приемате поезията като рентгенова снимка. Връзката ни беше чисто духовна, а не физическа.

— Ду-хов-на —

произнесох аз, сякаш изричах мръсна дума.

След това се обърнах към заседателите и сниших глас почти до шепот. Искаш ли да те слушат, приказвай много тихо.

Плавам в рая — ах, през морето! И дано хвърля котва — довечера — в теб!

— Вие бяхте любовник на Емили Бърнхард, нали, доктор Шийн?

— Не! Не в смисъла, за който намеквате. Не.

— Бяхте ли влюбен в Емили Бърнхард?

Той измънка нещо.

— Докторе?

— Да, бях влюбен.

— А тя във вас?

— Да.

— Хари Бърнхард знаеше ли за вашите чувства към неговата съпруга?

— Тя му каза. Вече от години не го обичаше. Но не искаше да се развежда. Кристина още беше дете. Емили не искаше да разруши семейството, а нямаше сили, за да се бори. — Сега думите се лееха задъхано. Може би му се искаше да говори за нея. Толкова години без възможност да разкаже на когото и да било, да сподели болката от великата неизживяна любов. — В рода Касълбъри не бе имало нито един развод, а Емили беше толкова… предпазлива в тези неща. Не искаше да се бори за собственото си щастие. А и Хари нямаше да я пусне. За него тя беше етикет за почтеност, препоръка към висшето общество. Имаше и още нещо. Злата, садистична част от характера му. Той обичаше да я унижава.

— Мразехте го, нали?

— Тя беше толкова крехка — продължи Шийн, сякаш не бе чул въпроса. — Нямаше и капчица сила. Жена като нежно цвете, като листенце от роза.

— Мразехте ли го, докторе?

— Не го уважавах.

— Преди малко казахте за този човек, че е бил ваш приятел.

— Изразих се неправилно — призна той съвсем тихо.

— А Хари Бърнхард ви презираше, нали?

— Протестирам! — изрева гръмогласно Соколов. — Свидетелят не е телепат.

— Напротив — възразих аз. — Точно за такъв се представя, когато стане дума за моята свидетелка.

Бам! Съдията Стангър стовари чукчето върху масата и ме стрелна с поглед, говорещ категорично, че при следващата подобна шегичка ще е най-добре да си нося и четка за зъби.

— Мистър Ласитър, моля ви постарайте се да говорите за съда, а не за съдебните заседатели.

— Съжалявам, ваша чест — отговорих смирено аз, — но във въпроса ми се подразбираха и думите „знаете ли?“

Съдията се завъртя към свидетеля.

— Докторе, знаете ли дали Хари Бърнхард ви презираше?

Шийн смутено вирна глава към висините на съдийския подиум. После пак се завъртя към заседателите, явно не знаеше кого да гледа.

— Ако ме е презирал, не ми го е казал в лицето.

Но той рядко изразяваше чувства. А подсъзнателно… кой знае? В ума ни се спотайват толкова много неща, които не можем нито да овладеем, нито да обясним.

— Нима вашата работа, докторе — попитах аз, — не е да обяснявате човешкото подсъзнание?

— Да, част от работата ми.

— Вие казахте на Криси, че нейният баща е виновен за смъртта на майка й, нали?

За миг лицето му се изкриви. Всяко споменаване на Емили Бърнхард го пробождаше като с нож. Той захапа юмрук, закривайки част от лицето си.

— Всички го знаеха… виждаха как се държи с нея. Тя беше тъй нежна, тъй крехка и чувствителна, а той — пълен простак. Беше безцеремонен и груб. Прикриваше това с шеги, но шегите му винаги нараняваха. Той не можеше да стане част от света на Емили, затова трябваше да го разруши. Присмиваше се на културата, на такта, на всичко, което отличаваше Емили от останалите.

— И затова упреквате Хари за смъртта на Емили Бърнхард?

Той пак се загледа настрани.

— Да. Той я уби. Не с пистолет или спринцовка, а като я лиши от достойнство, като я държеше затворничка в собствения й дом. Престана да ме допуска при нея, тъпчеше я с успокоителни и приспивателни. Тя изпадна на два пъти в кома от смес на барбитурати и алкохол, а накрая почина без време от сърдечен удар.

— В такъв случай, сър, ще отречете ли, че мразехте този човек, който обвинявате за смъртта на обичаната от вас жена?

Той се вкопчи в подлакътника на стола и замахна отсечено е другата ръка.

— Не. Знаех що за звяр представлява. Той бе продукт на средата, в която е израснал. Не заслужаваше жена като Емили. Но не го мразех.

— А Кристина? — попитах аз. — Не я ли упреквахте?

— Защо да я упреквам? Тя беше невинно дете.

— Тя е стояла между вас и Емили.

— Не бих я упрекнал за подобно нещо. Това би било неразумно.

— Смятате ли се за напълно разумен човек?

— Никой не е напълно разумен, но аз…

— Мислили ли сте някога, че Кристина въпреки цялата си невинност, е била пречката между вас и Емили?

Той се размърда на стола и скръсти ръце.

— Не си спомням да ми е хрумвала подобна мисъл. Никога.

— А подсъзнателно, доктор Шийн?

— Какво?

— Не ви ли е минавала тази мисъл там, където се спотайват толкова много неща, които не можем мито да овладеем, нито да обясним?

Той не отговори. Пък и как би могъл?

Скалата на страшния съд

— С един куршум и бащата, и дъщерята — промърмори Чарли Ригс.

— С три куршума — поправих го аз. — Но иначе имаш право, такава ми е теорията.

— Не се ли каниш да лапнеш голям залък, Джейк? — попита той и захапа чесново хлебче, намазано обилно с масло. — Искаш да се отървеш от Кристина и Хари с един юнашки замах.

— С един юнашки замах! — не пропусна да се намеси Кип. Беше облякъл фланелка с номера на Дион Сандърс само за да ме дразни. — Рече го Питър Селърс в една серия от „Розовата пантера“.