Блондинка от Маями

Ливайн Пол

— Обмислих онова, за което говорихме вчера.

— Потребността от цели? — това беше Шийн.

— Не. Онова, за което говорихме после.

— О, това ли?

— Взех решение, което няма да ти хареса.

— Може би не трябва да ми го казваш.

— Но след като ти разказах всичко останало, смятам, че трябва да споделя и това.

— Добре тогава. Но първо нека…

Познатите звуци скърцане на стол, шумолене на хартии и след това щрак. Не вътрешният звук на изключен касетофон,

а щракване на някаква друга машинка. Аз също натиснах бутона.

— Какво беше това? — попитах аз.

— Вероятно съм изключил касетофона.

— Значи преди няколко минути сгрешихте, като казахте, че никога не изключвате записа по време на сеанс?

Той здраво преплете пръсти.

— Да, но… ами… имаше и резервен касетофон, тъй че информацията не е загубена. Нали разбирате, този запис е от резервния касетофон.

— Но вие не го предадохте на прокуратурата, нали?

— Да. Сигурно съм… пропуснал.

— А на мен го предадохте едва в навечерието на процес, така ли е?

Той се изчерви. Изобщо не беше допускал, че мога да използвам касетата. От къде на къде? Тя доказваше, че убийството е било предумишлено.

— Да, както казах, бях забравил за него.

— И не споменахте на Криси, че има такъв запис?

— Да.

Отново включих касетофона.

— Изключен ли е? — попита гласът на Криси.

— Да — това беше Шийн.

— Е, както ти казах, обмислих нещата…

— И какво?

— Купих си пистолет.

— Мислех, че само ще си представяш.

— Не. Това не стига. Трябва да го убия.

— В преносен смисъл? Като част от терапията?

— Стига, Лари. Ти нямаше предвид това. Не може да си го мислил.

— Нищо не съм имал предвид. Говорех за някои предполагаеми действия, изцяло с лечебна цел.

— Снощи взех решение. Не можех да спя. От седмици насам не съм спала както трябва. Мъчат ме главоболия и кошмари.

— Това е част от процеса. Болката излита навън.

— Не, не излиза. Може би след…

— След?

— Ще убия баща си, задето ме изнасили. Ще го убия, задето съсипа моя живот и живота на мама.

— С какво ще помогне това?

— Не знам. Но ще го направя. Ти разкри какво ми е сторил онзи негодник. Сега знам защо всичко в живота ми е толкова…

— Ще те хванат.

— Онзи ден гледах по телевизията как една жена застреля мъжа си, след като я беше пребил. Оправдаха я.

— Не знам.

— О, Лари, недей да се оклюмваш. Забавно, нали. Уж ти ме лекуваш, а сега аз те успокоявам.

— Знаеш, че не мога да поема отговорност за подобна постъпка.

— Не можеш и да ме спреш.

— Дори не съм сигурен, че говориш сериозно. Повечето хора така И не осъществяват мечтите си за отмъщение.

— Ти ми помогна много. Просто ще се радвам,

когато всичко свърши.

— Кое, терапията ли?

— Не, Лари, когато онзи негодник умре.

Записът свърши и заседателите се спогледаха. Откъде пък му хрумна на този тъп адвокат да си проваля защитата? Спокойно, дами и господа. Още не сме извадили заека от цилиндъра.

— Доктор Шийн, вие знаехте, че записвате, нали?

— Да.

— А клиентката ми не знаеше.

— Така е.

— Което е престъпление в нашия щат — сурово изрекох аз.

— Не знаех — отговори Шийн.

Минах зад ложата. Исках заседателите да гледат свидетеля.

— И това беше четвъртият терапевтичен сеанс, след като внушихте на моята клиентка, че е била изнасилена от баща си?

— Това беше четвъртият сеанс, след като Криси си възстанови потиснатите спомени за изнасилването.

— И изобщо последният ви сеанс с моята клиентка?

— Да. Два дни по-късно Кристина уби баща си.

— Ако не възразявате, доктор Шийн, нека оставим на съдебните заседатели да решат кой е убил баща й.

Той отметна глава, сякаш го бях улучил с къс прав удар. Върнах се към масата на защитата. Криси ме погледна със замъглени очи. Приведох се над бележника, пълен с ненужни драскулки. Знаех, че заседателите ме наблюдават, затова сбръчках чело, сякаш разчитах тайната на студената ядрена реакция, после отново заех позиция зад ложата. Също като секса, добрият разпит се нуждае от ритъм. Започваш с бавна любовна игра, постепенно вървиш към върха и изведнъж — бам! Поемаш си дъх, след това почваш пак, за предпочитане под друг ъгъл.

— Поправете ме, ако греша, докторе, но според този запис на четиринайсети юни около шестнайсет и трийсет часа Криси Бърнхард ви е казала най-недвусмислено, че е купила пистолет и възнамерява да убие баща си.

— Да. Каза всички тези неща.

— Вие сте близък приятел на Гай Бърнхард, прав ли съм?

— Да.

— След като Криси сподели своя план да убие баща си, вие навярно грабнахте телефона и се обадихте на Гай Бърнхард.

— Не. Не го направих.

— Тогава сигурно позвънихте на Хари Бърнхард да го уведомите, че животът му е в опасност.

— Не.

Старателно изобразих изумление и попитах:

— Съобщихте ли на полицията за опасната си пациентка?

— Не. Не я смятах за опасна.

— Макар че й бяхте поставили диагнозата посттравматичен стресов синдром, известна още като виетнамски синдром същото заболяване, от което някои ветерани изпадат в убийствено безумие?

— Случва се сравнително рядко.

— Значи казвате на съдебните заседатели, че не сте предупредили Хари, не сте предупредили Гай и не сте вдигнали тревога в полицията, това ли е?